Действаше в пълна тъмнина. Преди да изгаси осветлението за лягане, тя внимателно беше поставила всичко, което ще й е необходимо, и наум беше разчертала всяко движение, което щеше да направи.
Като пристъпи до мястото, на което беше оставила раницата си, извади малък найлонов плик от един външен джоб. После, като окачи торбичките с патроните и картечния си пистолет, тя извади сгънато одеяло „Хъдсънс Бей“ от горното легло на спалното помещение.
Плъзна вратата на преградата, за да я отвори, и прекоси по дължина спалното помещение до външната врата, като се водеше безпогрешно от по-бледочерните правоъгълници на прозорците и светлите контури на острия край на маса или плота на шкаф и безшумно правеше всяка своя стъпка по пода. Когато се промъкна през снежната преграда, Троубридж още спеше дълбоко.
Приведе се на ръце и колене и пропълзя през външната врата, като се снишаваше ниско по снежната просека, която излизаше от входа. Пълзеше по утъпканите пътеки. Проправяйки си път до лисичата дупка, която беше издълбала за себе си, за да наблюдава спалните помещения. Там си построи ловното скривалище.
Тежкото одеяло „Хъдсънс Бей“ постла под себе си — за изолация между тялото й и леда. Съдържанието на найлоновия плик сложи отгоре си. Това беше спасително одеяло от сребристо фолио, невероятно топло въпреки лекотата си. Но за разлика от обичайния цвят на подобни одеяла, гърбът на това не беше в яркооранжево, а в полярно камуфлажно бяло.
Като се покри с него, Ранди се сля със заобикалящата я среда и се превърна в извивка от снежната пелена.
Тук, в защитената от вятър част на острова, през нощта всичко беше почти неподвижно, макар че слабо се чуваше как вятърът удря и блъска над подслоняващия ги хребет. Дори с нейното привикнало към тъмнината зрение Ранди едва можеше да отдели трудноразличимите сенки в мрака около нея, плътните геометрични контури на хижата върху сивкавото черно на снежната покривка. Постепенно, докато минутите и часовете минаваха, тя започна да забелязва леко полюшване сред тези нощни сенки. Известно време се чудеше на това, после разбра, че северните светлини сигурно се движат някъде отгоре и през облачната покривка над острова се процежда оскъдна следа от блясъка им.
Беше мразовито. Силният, пронизваш студ постепенно проникваше през защитата й от одеяла и дебели дрехи. Все пак, безшумна, търпелива и невидима като полярна лисица, Ранди чакаше и дишаше колкото е възможно по-леко, за да намали до минимум облачето пара от дъха си.
Под защитното одеяло тя прегърна картечния пистолет по-плътно не за да защити назъбеното оръжие — то беше покрито със синтетична защита при всякакви условия срещу полярните температури, — а за да пази батериите на тактическото бойно устройство за усилване на светлината, прикачено под цевта, топли и заредени.
Времето се влачеше като един от глетчерите на острова. Тя още чакаше. Щом на нея й беше студено, значи и на него му беше студено, а той знаеше къде има топлина и разгорян от въглищата огън и удобно легло, което го чака вътре, затова нямаше начин да не ги потърси.
Най-после Ранди чу първото съвсем слабо издайническо проскърцване на стъпка от ботуш върху снега. Палецът й помръдна на сантиметър и бутна предпазителя на основното оръжие от „безопасен“ на „автоматичен“ режим.
По пътеката от другата страна на лагера бавно се движеше аморфно тъмно петно. То постепенно се оформи в изправена фигура на мъж, който носеше по един тънък издължен предмет във всяка ръка. Като се придвижваше предпазливо, сякаш дебне дивеч, той се доближи до входа на спалното помещение.
Палецът, който беше изключил безопасния режим на картечния пистолет, се отмести до бутона на дръжката му.
Фигурата спря за момент пред снежната преграда и хвърли последен продължителен поглед наоколо, като пропусна изпъкналото хълмче в снега на няколко метра разстояние. После опря издължения предмет в дясната си ръка в касата на вратата и прехвърли другия предмет от лявата си ръка в дясната. С освободената лява ръка той посегна към дръжката на вратата.
Ранди отметна настрани термоодеялото и се изправи на колене, като вдигаше на рамото си пистолета. Палецът й натисна копчето на тактическото светлинно устройство и тъничкият синкавобял лъч изскочи, като задържа и парализира човека, който стоеше на вратата на хижата с наполовина вдигнат пикел.
— Здравейте, господин Кропоткин — каза Ранди с глас, студен като цевта на насочения картечен пистолет. — Сега ли да те срежа на две или да го отложим за по-късно?
Картечният пистолет лежеше на масата за хранене в хижата, а дулото му сочеше към смуглия, неизбръснат младеж, седнал на леглото до стената. Ръката на Ранди Ръсел се намираше на съвсем късо разстояние от спусъка на пистолета. И двамата бяха свалили дебелите си горни дрехи и тя беше използвала чифт пластмасови еднократни белезници, за да завърже ръцете на Кропоткин зад гърба му. Сега гледаше в мъжа с напрегнатите си абаносови очи.
— Къде остави телата на другите членове от научния екип?
— Тела? — Кропоткин се обърна към третия човек в стаята. — Доктор Троубридж, моля ви. Не знам за какво говори тази луда жена! Дори не знам коя е!
— Аз… също, наистина — Троубридж с усилие примигна на блясъка на газената лампа и приглади назад смачкания си от съня прошарен бретон. Облечен в дълго термобельо и чорапи, той се беше събудил с неприятно чувство само няколко минути преди Ранди да натика Кропоткин вътре през снежната преграда.
— Не се тревожи коя съм аз — хладно каза Ранди. — Засега дори не се безпокой, че ще те разследват за убийство. Съсредоточи се върху това да останеш достатъчно дълго жив, че да те предадат на властите. Най-добрата ти възможност е да отговаряш на въпросите. Е, на кого докладваш? Кой идва за антракса?
— Антракс? — очите на словака пак се стрелнаха към единствения му потенциален съюзник в стаята. — Доктор Троубридж, моля ви, помогнете ми! Не знам какво става тук!
— Моля ви, мис Ръсел. Не мислите ли, че малко прибързваме със заключенията? — Ученият припряно намести очилата на носа си.
— Не мисля — категорично отвърна Ранди. — Този човек хладнокръвно е убил другите членове на вашата експедиция, другарите, с които е живял и работил над шест месеца. Заколил ги е всичките, сякаш са овце, и се обзалагам, че единствената причина е заради пари.
Челюстта на Кропоткин увисна.
— Другите… мъртви? Не го вярвам! Не! Това е лудост! Аз не съм убиец! Докторе, кажете й! Кажете на тази жена кой съм аз!
— Моля ви, мис Ръсел! — тонът на Троубридж стана по-твърд при възражението. — Нямате основания да предявявате подобни… драстични обвинения. Още нямаме реално доказателство, че някой е бил убит.
— Напротив, имаме, докторе. Снощи намерих тялото на Кейла Браун на хълма под радиокулата. Някой е използвал пикел, за да я удари. Подозирам, че е този. — Ранди кимна към пикела, който лежеше на масата до картечния пистолет, пикела, който беше донесъл Кропоткин. — Не се съмнявам, че ДНК тестът ще докаже това твърдение. Освен това сигурно ще открият кървави следи и от доктор Гупта и доктор Хасегава. Погубил си Крестън и Ръдърфорд по друг начин, нали, Кропоткин?
Докторантът се поизправи от леглото, като разтягаше найлоновите връзки около китките си.
— Казвам ви, не съм убивал никого!
Ръката на Ранди покри дръжката на пистолета. Дулото кривна на сантиметър и се насочи право в гърдите на Кропоткин.
— Сядай.
Той застина и се отпусна на леглото.
Троубридж стоеше и наблюдаваше тази картина със слисано изражение. Откриването на трупа на Кейла Браун беше поредното нещо, което не биваше да му се случва, поредният камък в засилващата се лавина, която помиташе живота и внимателно подредената му кариера и ги превръщаше в скандал и хаос. Единствената му възможност за бягство се таеше в отричането.