— Нямате доказателство, че някой от членовете на експедицията е отговорен за всичко това — дрезгаво възрази той.
— Опасявам се, че имам. — Като се облегна на стола си, Ранди сграбчи ловната пушка „Уинчестър“ модел 12, която Кропоткин беше носил — защитата на лагера от полярни мечки. — Тази ловна пушка има вместимост на магазина три патрона. Логично е да предположим, че в нея е имало три патрона, когато е изнесена от лагера.
Тя няколко пъти плъзна помповото презареждане на модел 12, но оттам изпадна само една-единствена сачма с голяма мощност и изтрополи върху масата.
— Три патрона в пушката, когато е изнесена от лагера. Трима души излизат с тази пушка, когато е изнесена от лагера. Един от тях се връща. Направете сметка.
— Изстрелях тези патрони, за да сигнализирам, докторе, там, върху паковия лед! Ще накарате ли тази жена да ме чуе?
— Момчето има право — запротестира Троубридж още по-разгорещено. — Поне има право да бъде изслушано.
Студеният поглед на Ранди изобщо не слизаше от лицето на Кропоткин.
— Добре. Нямам нищо против. Да го изслушаме. Къде е бил? Какво е станало с другите?
— Да, Стефан — намеси се почти нетърпеливо Троубридж. — Кажи ни какво стана.
— Не можах да се измъкна от проклетия паков лед две денонощия, чудех се какво е станало с другите! — Той си пое дълбоко дъх на пресекулки и се овладя. — Доктор Крестън, Иън и аз търсехме доктор Гупта и доктор Хасегава. Мислехме, че са излезли върху ледените блокове да взимат проби или за да заобиколят струпания по брега лед. Когато стъпихме на блоковете, аз се оказах отделен от другите. Ледът близо до острова е много неравен, има доста ледени хълмове и хребети.
После вятърът смени посоката и в леда се отвори канал. Пътят ми до острова беше отрязан! Не можах да се върна на брега. Виках за помощ! Стрелях. Никой не дойде! — Кропоткин затвори очи и главата му клюмна на гърдите. — Нямах храна. Не съм ял от два дни. Никаква топлина. Никакъв подслон, само лед. Мислех си, че ще умра там.
Ранди не се впечатли. Тя вдигна от масата единствения патрон от пушката.
— Стандартният сигнал за помощ от огнестрелно оръжие е три изстрела във въздуха.
Кропоткин рязко отметна глава.
— Там видяхме следи от полярна мечка! Пазех единия патрон за нея. Не исках да ме разкъса до смърт!
— И как се върна? — безизразно продължи да пита Ранди.
— Тази вечер пукнатината в леда се затвори. Вятърът сигурно е променил посоката си и аз успях да стигна до брега. После се върнах право в лагера. Исках само пак да се стопля!
— Това е странно — каза Ранди. — Тази вечер и аз бях навън и вятърът, струва ми се, духаше все от север, както си е през цялото време.
— Тогава е било от прилива, от течението или заради Дева Мария — един Господ знае колко молитви казах! Не знам! Само знам, че когато най-после се добрах до лагера, някой ми пъхна автомат в лицето и ме обвини, че съм убил приятелите си. — Кропоткин тромаво се извъртя на леглото и пак погледна Троубридж. — Дяволите да го вземат, професоре! Вие ме познавате! Посещавал съм лекции при вас. Вие бяхте в комисията, която ме избра. И вие ли сте част от тази лудост?
— Аз… — за момент Троубридж заекна. После подпухналите му от съня черти решително се изопнаха. Не можеше чак толкова да се е заблудил. — Не, не съм! Мис Ръсел! Протестирам. Този човек очевидно е преживял сериозно изпитание! Не можете ли да отложите инквизицията поне докато той си почине и получи топла храна?
Очите на Ранди все така не се откъсваха от Кропоткин, а леката й усмивчица носеше мразовития повей на полярните ветрове.
— Отлична идея, докторе. Той трябва да хапне нещо.
Тя се изправи и извади десантен нож от тесния джоб на скиорските си панталони и натисна с палец копчето, което отвори извитата като кука резачка за парашутни колани.
— Освободете го, докторе. — Тя сложи отворения нож в средата на масата. — Сам може да си приготви ядене.
Троубридж вдигна ножа.
— Аз ще го приготвя вместо него — каза той с разколебан от лицемерие глас.
— Казах той да си приготви сам яденето, докторе! — сопна се Ранди и грабна пистолета. — Просто срежете белезниците и не блокирайте линията ми на стрелба. После идете до леглото си, обуйте си панталона и стойте настрана.
Без да продума, но със зачервено от гняв лице, Троубридж сряза белезниците от китките на Кропоткин. Като държеше студента под прицел, Ранди прибра ножа и издърпа стола си до най-далечния ъгъл на спалното. С гръб към стената, тя пак седна и пъхна приклада на оръжието под мишница, с насочена цев.
— Добре, господин Кропоткин, сега можеш да станеш и да си приготвиш нещо за ядене. Но не се занасяй. Би било много лоша идея.
Стаята притихна, чуваше се само воят на вятъра и тракането на съдове и прибори. Кропоткин загря консерва задушено овнешко и чайник с вода на примуса в спалното. От време на време той хвърляше поглед в посока към Ранди, но всеки път откриваше, че цевта на картечния пистолет го следи, сякаш беше насочвана с радарно управление. Нещо тегнеше във въздуха… очакване, но искрящите й очи бяха абсолютно непроницаеми и потайни.
— Може ли да взема нож и да си отрежа парче хляб? — попита той с хаплива любезност.
— Ако направиш движение, което не ми харесва, веднага ще разбереш.
В далечния край на спалното Троубридж приключи с обличането и заедно с панталоните възвърна и своята помпозност.
— Мисля, мис Ръсел, че е време да изясним някои неща…
— А аз мисля, докторе, че е по-добре да млъкнете.
Тонът на учения започна да се повишава.
— Не съм привикнал да ми се говори по този начин!
— Ще свикнете.
Троубридж нямаше друг избор, освен да притихне.
Кропоткин сложи чиниите си на масата за хранене и се нахвърли върху чая, овнешкото и хляба, като ядеше бързо и гледаше между Троубридж и жената, която безмълвно го държеше на прицел.
Ранди го остави да изяде половината ядене, преди да проговори:
— Добре, да приключваме с това. Името ти е Стефан Кропоткин, ти си гражданин на Словакия от югославски произход и учиш в университета „Макгил“ със стипендия и студентска виза.
— Сигурно докторът ви е казал това — каза Кропоткин през пълната си с хляб и маргарин уста.
— Така е. Освен това ми каза, че си блестящ студент и много способен човек. Така си издействал да заминеш с тази експедиция. — Ранди се наведе напред. — Сега, да се върнем към онова, което казваш. Според теб си бил на проучване с други двама членове на вашата експедиция, професорите Гупта и Хасегава, когато внезапно и двамата изчезват. Идваш тук и докладваш за тяхното изчезване. После тръгваш да ги търсиш заедно с доктор Крестън и Иън Ръдърфорд. Докато сте търсили, сте стигнали до ледените блокове. После доктор Крестън и Ръдърфорд също се изпаряват. Ти си заклещен на леда от отворена във водата пукнатина. Просто случайно ти си човекът с пушката и съвсем случайно ти си изстрелял два патрона от нея.
Оставаш върху леда почти две цели денонощия; после пукнатините в леда се затварят и ти успяваш да се върнеш в лагера едва преди около час. Нямаш представа какво е станало с Гупта, Хасегава, Крестън или Ръдърфорд и идея си нямаш кой може да е убил Кейла Браун тук, в лагера. Това ли е твоят разказ в общи линии?
— Да, защото това е истината — враждебно отвърна Кропоткин, след като отпи глътка чай.
— Не, не е — сухо каза Ранди. — Ти си лъжец и убиец и вероятно още куп отвратителни неща, за които ще разберем.
Тя бавно стана от стола си.
— Първо, името ти не е Стефан Кропоткин. Всъщност не знам какво е, но няма значение. Други хора в момента разнищват фалшивото ти минало и те ще разберат. Ще научат и за „бизнесмените“ от Централна Европа, които спонсорират образованието ти. Това също ще се окаже интересно.