— Вероятно — Смит се изправи и заобиколи до следващото тяло. — И тук същото. Един изстрел, в слепоочието. В стил екзекуция.
— На това прилича — съгласи се Валентина, като бавно вървеше покрай редицата от спални чували. — Те са спели и някой просто е минал надолу по редицата и е ликвидирал екипажа един след друг… но не всичките.
— Защо го казваш, Вал?
— Тук има само шест души, Джон. Минималният състав на американския бомбардировач би бил осем. — Тя прокара лъча на своето фенерче по притъмнелите ъгли на пещерата, отвъд пламъка на сигналната ракета. — Трябва да има поне още двама… А, ето ги.
Тя продължи навътре в пещерата, като си проправи път между няколко големи колкото маси отломки базалт. Смит тръгна след нея. Никой от тях не забеляза, че Григорий Смислов се промъкна назад към входа на тунела, прокопан от лавата.
Върху черния каменен под на тунела лежеше мъж, облечен в бежов мъхест панталон и шуба. Предната част на дрехата му беше черна от кръв и надупчена от многобройни куршуми. Сгърчен в застинала предсмъртна поза, устните на мъртвеца бяха изпънати назад и от половин век оголваха зъбите му. На няколко сантиметра от протегнатата му ръка лежеше малък автоматичен пистолет, а на цевта му беше завинтен дългият цилиндър на заглушител.
Смит вдигна лъча на фенера зад седмия човек и намери осмия.
В задната стена на пещерата се откриваше ниша. Вътре в нея имаше два спални чувала, единият — празен. По гръб лежеше по-възрастен офицер от авиацията, наполовина излязъл от втория спален чувал, а в средата на гърдите му имаше застинало петно кръв, голямо колкото длан. В юмрука си още стискаше боен пистолет, съветския модел „Токарев“.
Убиецът явно беше научил прекалено късно, че на човек с куршум в сърцето може да му остават още четиринайсет секунди живот и съзнателна мисъл.
Валентина се приближи до седмия мъж. Като се наведе, тя разкопча горното копче на шубата му и проучи отличителните знаци върху яката на авиаторската униформа отдолу. — Артилерийски подофицер и политкомисар.
Тя се изправи, отиде до осмия човек и повтори проучването си.
— Командирът на екипажа.
— Очевидно е имало срив сред горните ешелони.
— Очевидно — тя погледна назад към Смит. — Изглежда прекалено праволинейно. Вечерта са легнали да спят и политкомисарят или е бил на пост, или пък е станал, след като другите са заспали. Минал е по редицата и е убил другарите си от екипажа. После се е върнал тук да убие командира. Проблемът е, че ефективността на заглушителя намалява с всеки куршум, който преминава през него, и последният изстрел може да е бил по-шумен.
— Но, Вал, защо, по дяволите?
— Заповед, Джон. Би трябвало да е по заповед, дадена на човек, който така неистово е бил отдаден на волята на комунистическата партия, че да извърши и масово убийство, и самоубийство.
Веждите на Смит подскочиха.
— Самоубийство?
— Ъ-хъ — кимна историчката. — Почти съм сигурна, че заповедта е включвала да използва последния патрон в пълнителя за себе си. Смея да твърдя, че не е имал голям избор, защото е очевидно, че никой не е щял да дойде да ги спаси. Предполагам, че другата част от плана му е била да подпали останките, а може би едновременно с него и този материал. — Тя протегна върха на ботуша си и потупа покрит с брезент бордови дневник и купчина дебели платнени пакети, които лежаха до спалния чувал на командира и част от които още носеха на капака секретните печати на съветските военновъздушни сили.
— О, как ми се иска да знаех руски.
— Ранди знае — отвърна Смит и поклати глава. — Но да заповядат техен екипаж да бъде екзекутиран така? В това няма никакъв смисъл!
— За теб няма смисъл, Джон. За мен също, но за сталинистите — има. Спомни си баражните батальони на КГБ, които са следвали частите на Съветската армия в боя. Целта на тяхната мисия не е била да стрелят не по врага, а по всеки съветски войник, който отказва да умре за славата на пролетарската революция. Ако е било въпрос на държавна сигурност, и окото им не е мигнало.
— Но какво, по дяволите, са се опитали да прикрият?
— Честно да си кажа, беше ме страх да мисля за това… Ехо, какво имаме тук?
Тя застана на колене и измъкна нещо от бордовия дневник. Смит видя, че това е мъжки портфейл. С фенерче, непохватно пъхнато между бузата и рамото й, Валентина почна да разглежда портфейла. Изведнъж тя застина, а фенерчето се изплъзна и подскочи на каменния под.
— Боже мили!
Смит бързо застана зад нея.
— Вал, какво има?
Без да продума, тя бутна портфейла в ръцете му. Смит закрепи фенера върху един скален блок, подпря се на коляно и започна да разглежда съдържанието.
Пари, американски пари: половин дузина двайсетачки, две по пет и още десет долара. Протрити, много използвани банкноти. Шофьорска книжка с регистрация от Мичиган, 1952 година, издадена на Оскар Олсън. Карта за библиотека в град Маркет и карта за социално осигуряване — и двете издадени на същото име. Два кочана билети за автокино. Касова бележка за осемдесет и седем цента от бакалница „Бромбъргс Корнър“.
— Вал, какво означава това?… Вал?
Историчката стоеше до него с озадачено, абсолютно слисано изражение на лицето. Без да продума, тя се свлече на колене до тялото на командира и разкъса отпред униформата на отдавна умрелия човек. Копчетата изскочиха, докато я разтваряше, и отдолу се показа конопена риза на черни и червени карета. Тя яростно се вкопчи в яката, като се бореше с противодействието на вкочанения, замръзнал труп. Съдра плата и извади етикета на производителя иззад врата.
— „Монтгомъри Уорд“! — Тя почти захвърли етикета към Смит. После запълзя по пода на пещерата и отиде до тялото на политкомисаря на „Миша“. Със сила разтвори шубата и униформата и под тях откри сако на цивилен.
— „Сиърс и Рьобък“ — прошепна тя. — Сиърс… и… проклетият… Рьобък! — гласът й се повиши до сподавен вик. — Смислов, кучи сине! Къде си?
— Тук съм, професоре.
Смит стана и се обърна по посока на тихия глас, после замръзна. Смислов беше дошъл зад тях. Той стоеше очертан от светлината на огъня, който Смит беше оставил в основната част на кухината, а яркочервеният пламък се отразяваше в насочената към тях автоматична берета в ръката на Смислов.
— Вдигнете ръце. И двамата. Моля, не предприемайте нищо. Скоро ще дойдат още руски части.
— Какво, по дяволите, е това, майоре? — попита Смит, докато бавно вдигаше ръце на нивото на раменете.
— Много непростима ситуация, подполковник. Ако не се съпротивлявате, няма да пострадате.
— Това е лъжа, Джон — спокойно каза Валентина, която се изправяше до Смит и вече беше овладяла гласа и гнева си. — Резервният план на руснаците вече е в пълен ход. Те не могат да ни позволят да напуснем тази пещера живи.
Цевта на беретата кривна в нейна посока.
— Това не е… Може нещо да се измисли… някаква алтернатива… — процеди Смислов през стиснатите си зъби.
— Няма такава — думите на Валентина бяха пълни с разбиране, почти благи. — Знаеш това. Политкомисарят на „Миша“ е оплескал работата си. Прекалено много е останало за нас да видим и ти не можа да ни попречиш да го намерим. Аз знам, Григорий, и ако дадем на подполковник Смит един-два справочника, той също ще го проумее. Ние трябва да умрем точно както тези клети нещастници в пещерата е трябвало да умрат. Няма друг начин да запазите тайната.
Смислов нищо не отговори.
— Вече проумявам, но какво ще кажете да ми обясните сега? — попита Смит с очи, приковани в притъмнелите в сенките очи на руснака.
— Наистина, защо не? — отвърна Валентина. — Всичко води назад към доктрините за нападение на съветските военновъздушни сили с далечен радиус на действие в началото на студената война…
Дулото на пистолета се вдигна.
— Мълчете, професоре!
— Няма смисъл да оставяш подполковника да умре в неведение, Григорий — тонът на Валентина беше почти закачлив, но в него имаше и хаплива нотка. — В края на краищата скоро ще му вкараш куршум в мозъка.