Нима това не е истината...
Самър и Ейнджъл щяха да са ми ядосани, че съм умряла. Мама и татко — о, моля би, не им позволявайте да се разпаднат изпод тази тежест. И, Алекс, дръж се, както ти заповяда Виктор. Моля те, мили!
Входната врата се отвори с трясък и в стаята се втурна медицински екип. Избутаха Алекс от тялото ми. Имаха едно от онези електрически неща, с които да причинят шок на сърцето. Дефибрилатор, думата изникна в ума ми, накъдрена като морска анемония. Лекарите се струпаха около мъртвата Мисти, вършейки работата си и говорейки на техния си медицински език.
Алекс се сви до стената. Джейсън колебливо го прегърна. Ръката на Мириам покръжи над рамото му, после леко се спусна над него. Роджър стоеше над Йохан, готов отново да го прати в безсъзнание, ако се съживи.
Уриел, Тарин, Виктор, Ксав и Кристал влязоха забързано в хижата. Ксав се присъедини към лекарите. Виктор се зае с Йохан, затърси пулс по врата му, след това сложи белезници на ръцете му. Тарин започна да успокоява Алекс. Чувах я.
— Съжалявам, Алекс. Иска ми се да бях сгрешила. О, как ми се иска да бях сгрешила, но видях това, толкова съжалявам, толкова съжалявам.
— Грешиш. — Говореше тихо, като песен, противопоставена на смъртта. — Трябва да грешиш. Тя не е мъртва.
Кристал стоеше толкова близо до тялото ми, колкото бе възможно, без да пречи на лекарите. Беше притиснала кокалчетата на пръстите си в устата си, гледаше по-скоро надолу, отколкото към Алекс.
„Хей, лельо Кристал, обърнала си ми гръб!“
Но като всички други, и тя мислеше, че съм в тялото на момичето на пода или че въобще не съм тук.
Не ми обръщаха внимание на собственото ми смърт— но легло... каква ирония.
Главната лекарка седна на петите си и поклати глава.
— Съжалявам, но няма нищо.
Това се опитвах да им кажа — нямаше нищо в онова тяло, защото Йохан убиваше по този начин. Но все още бях нещо. Ако просто престанеха и се ослушаха, щяха да ме чуят. Алекс щеше да ме чуе.
„Не се отказвай, Алекс. Ти си единственото, което ме задържа тук.“
— Време на смъртта — жената погледна часовника си — четиринайсет и двайсет и две.
Ксав нежно закопча блузата ми, която бе разтворена заради дефибрилатора.
Алекс се обърна и удари стената. Дори и да не беше го сторил, усетих болката, която се стрелна нагоре по ръката му.
— Не! — извика той. — Тя не е мъртва. Намери я, Кристал. Тя е моята сродна душа, а ти си търсач на сродни души, намери я, по дяволите!
Кристал избърса сълзите от лицето си с опакото на дланта си.
— Алекс...
— Не, просто го направи. Ще ти повярвам, ако кажеш, че е умряла, но знам, че не е. Намери я.
Противно на убеждението си, Кристал клекна до Ксав, докосна безжизнената ми ръка и се взря навътре в себе си. Започна да клати глава, после отвори очи и се обърна към Алекс, като пусна тялото ми.
Най-после някой беше разбрал.
— Алекс, тя не е там... тя е в теб.
— Какво? — Тарин направи движение към Алекс, за да го защити.
— Знам, няма смисъл. Но виждам връзката на сродната ти душа ясно като всичко друго... и тя е в теб. Някак, само Господ знае как, Мисти е скрила нещо в теб, преди Йохан да я убие.
Алекс притисна ръце до гърдите си така, сякаш се опитваше да ме задържи вътре.
— Какво да направя?
Погледът на Кристал се стрелна към Ксав.
— Не знам. Не съм се срещала с това преди. Не можем ли да я сложим обратно там?
Ксав направи знак на медицинския екип, който бе до вратата, да се върне.
— Момчета, дръжте това тяло живо. Тук ще станат някои наистина странни неща, но тя ще има нужда от това.
Главният лекар се канеше да възрази.
— Направете го! — заповяда рязко Виктор.
Те се подчиниха. Кристал зарови ръце в косата си и я дръпна.
— Добре, добре, как ще го направим?
Уриел я докосна по рамото, за да привлече вниманието й.
— Нека двамата с Тарин опитаме, заедно можем да проследим историята й от последния й миг. Тарин може да го види, а аз да свърша останалото. Ще създадем пътека.
— Мислиш, че мога да го направя? — попита Тарин със съмнение.
— Знам, че можеш, любима.
Тарин коленичи до тялото ми и покри с дланта си пръстите ми, понесли смъртното докосване на Йохан. Пое си дълбоко дъх, затвори очи и затърси края ми. Уриел клекна до нея и сложи дланите си върху нейните. Това ми напомняше на играта „камък, ножица, хартия“ — неговата ръка обгръщаше нейната и покриваше моята: тяхната „хартия“ се опитваше да победи „камъка“ смърт на Йохан.