Алекс прочисти гърлото си.
— Ъ-ъ, Мисти, имаш ли нещо против да си отвън?
— Отвън?
— Имам предвид вън от стаята.
— О!
— Знаеш, че си като криптонит за дарбата ми, а ще се наложи да лъжа убедително, за да победим. Може по грешка да ме застреляш по средата на спора. Мис Кътси предложи да играем безопасно.
— Но дебатите се състоят в моето училище.
Той погледна над главата ми.
— Уриел каза, че си добре дошла да го посетиш в квартирата му в колежа.
Разбрах. Естествено, че разбрах.
— Разбирам. Окей.
— Благодаря.
Преодолях разочарованието си и смених темата.
— Онзи журналист наистина никак не ми харесва, затова недей, нали разбираш, да оставаш насаме с него или нещо подобно, когато мен ме няма.
Чувах мислите на Алекс: „Какво? Да не би да съм на пет?”. Обаче не каза нищо, защото знаеше, че се тревожа.
— Няма. Мис Кътси ме държи на строг режим „никакви срещи с непознати“.
— Говори като майка ми. — Украсих чинията си със сандвичи и резенчета пресни плодове. Малки дъги от пъпеши и ананаси и неравни хълмчета от грозде и така, докато прехвърлях в чинията избраните от мен неща, направих усмихнато лице от храна. — Изгубила си е ума заради онзи убиец на хора с дарби.
Той си открадна грозде във формата на нос от моето произведение на изкуството.
— Значи, ти също ще внимаваш?
— Да, но аз не съм в центъра на общественото внимание като теб. Не се забелязвам така лесно.
Той замени носа, който бе изял, с огромен триъгълник диня.
— Не знам за това. Аз не мога да престана да те забелязвам.
— Това е защото съдбата е предопределила да ме намираш очарователна. Повярвай ми, ти си малцинство.
— Завърши ли скулптурата си от плодове?
— Да. Да седнем ли ей там? — Посочих слънчево местенце, току-що освободено от една група.
Ейнджъл и Самър се присъединиха към нашата маса до прозореца между два рафта с книги.
— Здравей, Мисти, здравей, Алекс — поздрави Ейнджъл весело.
— О, господи, ето пак — изстенах. — Ще се държиш ли добре? Тук сме заобиколени от нормални хора.
— Няма шанс. — Тя си взе пържен картоф. — Погледни това: има формата на сърце. Можете да го вземете. — Остави го в моята чиния. За нея бе типично да предположи, че сме се влюбили веднага, и щеше да се наложи да я отведа встрани и да й обясня, че дълбоката връзка, която идва от дъното на душата, не е съвсем същата като любовта, не и на този етап, когато едва имахме възможност да се опознаем. Чувствата ми изкристализираха, предполагам тези на Алекс също, но аз не разпознавах формите, които приемаха.
Питах се какво ли е за другите момичета, когато срещнат сродните си души за първи път. Кристал ми бе казала, че дълго време не е познала у Ксав своята сродна душа, а после настъпила криза и ги принудила да открият връзката си. Когато прахът се уталожил, разбрали, че са преодолели голяма част от препятствията в процеса. Но било дори още по-лошо, след като имали време да помислят. Имах десет дни, за да сложа начало, преди Алекс да се върне у дома си, а през по-голямата част от времето трябваше да съм на училище. Което не бе най-романтичното стечение на обстоятелствата.
„Не знам: харесва ми идеята да седя зад теб в клас и да си предаваме бележки.“ Не бях го изключила и Алекс бе доловил края на мислите ми.
„Няма нужда да си предаваме бележки; имаме телепатията“, напомних му.
„Не е същото. А страхът дали учителят ще ни залови, който се прибавя към вълнението...“ Той проектира анимация как ми предава сгънато листче под чина, докато учителят минава покрай нас; а в следващата рамка бе единствената дума: „Заловени!“.
„Не се тревожи: ще те чакам, ако учителят те задържи.“
„А аз се надявах, че ще бъдеш отстранен от учебни часове с мен.“
В нашето училище наказанието отстраняване от учебни часове не важеше за горните класове, предполагаше се, че сме над това, но мисълта бе изкушаваща. „По всяко време.“
Оставих Самър и Ейнджъл със стриктните инструкции да ми предадат дебата телепатично и се изпарих към квартирата на Уриел в колежа „Тринити“. Щом стигнах там, той тъкмо привършваше срещата си със своя партньор в проучванията от „Кеймбридж“, доктор Шуъркрос. Напоследък се бяхме виждали два пъти. Докторът имаше разтревожен вид, беше в края на петдесетте, нисък и набит и приличаше на торба с брашно, застанал до Уриел, който пък бе като пакет спагети. Имах усещането, че ако потупам доктор Шуъркрос, от яката и ръкавите му ще изпада бял прашец. Той ми кимна, минавайки покрай мен, и забърза към лабораторията си.
— Здравей, Мисти, влизай. — Уриел отстъпи назад, за да ме пропусне.