— Хубава квартира. — Бяха му дали стаи, които гледаха към големия вътрешен двор с богато украсения фонтан, заобиколен от четири зелени малки морави. Няколко пътеки пресичаха двора и той бе заобиколен от сгради от светъл камък, прорязани от множество прозорци. Студентите се движеха по пътеките, никога не стъпваха на тревата и всеки се придържаше към своята траектория, като комети, минаващи по късче небе.
— Какво да ти донеса? Чай?
— Кафе, благодаря.
Той взе бурканче нес кафе.
— Само това имам. Имаш ли нещо против него?
— Чудесно. — Отпуснах се в един хлътнал фотьойл. Водата в чайника започна да завира.
— Е, как се ти се струва връзката, мис Сродна душа? — попита той, когато ми подаде чашата. Две неразтворили се зърна плуваха на повърхността като бенки върху кожа с цвят мока.
— Ужасяваща.
Той седна на стола срещу мен.
— Мога да го разбера.
Знаех, че мога да разговарям с него: той бе най-отзивчивият от братята Бенедикт, поне що се отнасяше до мен. Бях присъствала на най-паметната нощ в живота му и това ни бе сближило, чувствах го като по-голям брат, какъвто нямах.
— В реда на нещата ли е, Ури, дето непрекъснато мисля, че ще объркам нещо?
— И с мен е така. Непрестанно. — Отпи от напитката си. — Но трябва да помниш, че сродната ти душа вероятно мисли същото.
— Но твоята е Тарин, тя вече ми каза, че чувства, че има недостатък... нали знаеш, дарбата й.
Уриел смръщи леко вежди и мислите му се обърнаха навътре към него самия.
— Да, това е проблем за нея. Работим по въпроса.
— Но аз съм свързана с мистър Съвършен—и—Очарователен. Не можеш да наречеш дарбата на Алекс недостатък, тя е страхотна и наистина полезна.
— Може да бъде дразнеща — каза Уриел и се облегна назад, поставяйки чашата върху широката износена дръжка на стола.
— Но не е, нали, защото той я смесва с неодобрение към себе си. Не си ли забелязал?
Уриел издаде онзи подобен на смях звук „ха!“, който изразяваше съгласие.
— Трябва да съм забелязал, защото все още го харесвам.
Оставих чашата си върху куп документи, после облегнах глава назад и затворих очи. Понякога е по-лесно да кажеш някои неща, без да срещаш погледа на събеседника си.
— Моята дарба е проблемът. Помниш ли, в планината Тейбъл ти казах, че според мен причинявам нещастие на Алекс, като му преча да използва дарбата си? Това не е престанало, знаеш, че затова съм тук, а не на дебатите. — Преглътнах, защото в гърлото ми бе заседнала буца. — Чувал ли си някога за сродна душа, която влошава нещата за партньора си? Разбираш ли, мислех, че трябва да се надграждаме?
— Това е теорията, виждал съм да се получава така в семейството ми. — Чувах, че си играе с някакъв пакет. — Ето, вземи си бисквитка.
Отворих очи и видях под носа си пакет шоколадови бисквити.
— Благодаря. Надявам се, че опитът да се реши проблемът с шоколад не означава, че не мога да бъда спасена?
— Нямам нужда от извинение, за да ти предложа бисквитка. — Той си взе една. — Не трябва да изпадаш в паника, Мисти. Колко време сте имали, за да разрешите проблема? По-малко от ден. Наистина не знаете много един за друг, затова не е възможно да знаете и как да съчетаете дарбите си. Харесваш Алекс, нали?
— Да, много. Той просто ме плаши, като е толкова... толкова Алекс за всичко. Мислех си, че първата ми истинска връзка ще бъде като вземането на изпит по кормуване, нали знаеш: да имаш шанс за втори опит, ако оплескаш нещата. Но изглежда, че се озовах направо на състезанието за Гран при, където няма място за шофьорски грешки.
Той се засмя на сравнението.
— Просто дай време на нещата. Може да не ти хареса да чуеш това, но от моята гледна точка ти си толкова млада, Мисти, едва сега намираш пътя си, така че не очаквай връзките ти да са по-установени от характера ти.
— Нямам нищо против да го чуя, ужасяващо е да трябва да вземам всичките тези важни решения сега, когато дори не съм завършила училище. Искам да кажа, какво знам аз за каквото и да било?
— Повече, отколкото мислиш. Никога не съм срещал момиче, което непрекъснато да се подценява като теб. Мислиш, че не си достойна за Алекс, че той е талантлив, страхотен, красив — най-добрата състезателна кола.
— Е, такъв е!
— Сигурен съм, че той мисли същото за теб.
Засмях се на думите му.
— Уриел, аз не съм страхотна. Сравнена с него, аз съм участник в унищожителното дерби.
Той се засмя, схванал мисълта ми.
— Окей, странен. Имай свой собствен странен чар.
Телефонът му, който беше на бюрото, звънна и той стана, за да отговори. Окуражена от милите неща, които бе казал, аз извадих домашната си работа и започнах да решавам математическите задачи. Докато дъвчех молива си, слушах „телепатичните“ сведения, които Ейнджъл ми изпращаше. Беше все едно, че съм там, тъй като тя описваше много ярко участниците. Едно от момчетата описа с навика му да движи главата си като помпено устройство на нефтен кладенец — което особено му подхождаше, тъй като бе от Тексас.