Татко запази маса за нашето събиране в хотела, в който бяха отседнали. Бях успяла да ги убедя да се срещнем в техния хотел ,,Олд Мил“, така че разполагах поне с времето, за което щяхме да отидем дотам, за да подготвя Алекс за „изпържването“, което го чакаше.
Чувствах се малко като че ли отивах на изпит, за който не съм преговаряла. Не знаех как ще реагират. Татко обикновено бе спокоен, но мама бе непредсказуема.
Алекс ме прегърна силно, щом ме видя да го чакам на ниската стена пред колежа „Кингс“.
— Здравей! Как беше следобедът ти? — Лицето му все още изразяваше учудване, че сме се намерили, а когато ме погледнеше, излъчваше топлина като тих пламък. Все още не бяхме решили как да се държим един с друг. Трябваше ли да се целунем? По мълчаливо споразумение решихме да бъдем закачливи и шеговити.
— Не беше забавно без теб — признах.
Той ме завъртя веднъж и ме остави. Към нещата, които харесвах у Алекс, добавих и силата му, която не изискваше никакво усилие.
— Готова ли си да се срещнеш с лъвовете?
— Ти също ли го усещаш?
— Не съм глупав, Мисти. Щях да тичам към планината, ако можех да го избегна.
— Не ми харесва това, че аз трябва да ти го съобщя, но що се отнася до планината, си в погрешен град.
— Мислиш ли, че ще ме харесат?
Тръгнах, а той закрачи редом с мен.
— Как биха могли да не те харесат? Само се надявам ти да ги харесаш. Срещна се с леля ми Опал. Мама е по-голямата й сестра. Приличат си, както и по това, че и двете могат да бъдат емоционални.
Алекс попиваше всичките тези подробности за семейството ми с удивена усмивка.
— Каква е дарбата й?
— Вижда през нещата.
— Като например?
Това бе малко смущаващо.
— Стени и така нататък.
Алекс бързо разбра какво имам предвид.
— За това „и така нататък“ се тревожа. — Сведе поглед към якето си. — Пфу, почистих го тази сутрин. Тя ми изглежда страшна.
— И още как. Тя обаче държи дарбата си под строг контрол. Не трябва да се тревожиш, че ще наднича. — Не и докато не се стигне до майчинското „но аз толкова много се тревожех за теб!“, което понякога прилагаше, за да наруши личното ми пространство. Обаче нямаше нужда той да знае това.
— А баща ти, който няма дарба? — Алекс преплете пръсти с моите, ръцете ни се люлееха леко между нас. Вървяхме по пътека, паралелна на тази, по която бяхме минали предната вечер, прекосихме реката с плоскодънна лодка близо до моста Фен Козуей. Много малко туристи се бяха осмелили да предприемат екскурзия по студената река, празните лодки, пуснали котви, се бяха сгушили една до друга и приличаха на огромни дървени клавиши за пиано. Зачудих се дали, ако скачаш от една в друга лодка, няма да засвири мелодия.
— Стана много тиха — каза Алекс. — За какво мислиш?
— Съжалявам. Разсеях се. — Не бях съвсем готова да споделя странностите си с него, не и докато все още бяхме във фазата, в която се опитвах да го впечатля.
— Щеше да ми разкажеш за баща си, който няма дарба.
— Не съм сигурна, че ще му хареса, ако те чуе да го наричаш така. Все пак повечето от хората нямат дарби. — Посочих тълпите, прекосяващи моста, колите, които минаваха наблизо, избегнали натовареното движение в центъра на града... животът под пълна пара в събота вечер.
Той натисна леко кокалчетата ми с пръсти, жест, който изразяваше разбиране.
— Права си. В такъв случай какво ще кажеш за нормалния във вашето семейство?
Усмихнах се на думите му.
— Работи за телекомуникационна компания в Лондон. Търпелив е с нас, останалите, но ние трябва да помним да не го караме да се чувства изолиран. А мисля, че той често се усеща така.
— Да. Разбирам. Значи, може лесно да се обиди на тази тема. А има ли нещо против сродните души? За него може да е страшно да узнае, че майка ти, нали разбираш...
— За щастие, той е много сигурен в себе си, а мама е много разумна. Тя няма да се втурне, поддала се на приумица, да търси сродната си душа, когато знае цената на човека, когото има у дома си. — Поне така се надявах. Нито едно дете не може да контролира събитията в брака на родителите си. Мисля, че татко просто не разбираше силата на връзката, от която мама се бе отказала заради него; а ако разбираше, може би щеше да бъде по-загрижен. Каква бе онази стара поговорка? Че невежеството е благословия? В този случай беше вярна. Трябваше да внимавам какво казвам за собствените си чувства, в случай че това може да внесе напрежение между мама и татко.
— Ставам все по-нервен. — Алекс размърда рамене, щом наближихме ярко осветения хотел. Беше облечен в шоколадовото си кожено яке, което бе закопчано, за да го предпазва от студа. Спрях на вратата на ресторанта, за да изпълня една своя мечта.