Когато баща им извика към двете да млъкнат, Шарлът така потръпна, сякаш някой я бе ударил през лицето. За девет години нито една нейна дума, нито една беля не го бяха ядосвали така преди. Все пак Шарлът така и не разбра какво точно го беше ядосало, защото тя просто му бе задала няколко въпроса и нищо повече. Това, че й се скара, беше толкова несправедливо, а фактът, че баща й в нейните спомени винаги бе справедлив, направи забележката му още по-болезнена за нея. Той изглеждаше ядосан просто по причина на това, че тя си беше такава, каквато биваше винаги, сякаш нещо в нейната природа внезапно го бе отблъснало и отвратило. Тази мисъл беше непоносима, защото тя не можеше да промени онова, което беше, а то означаваше, че баща й навярно нямаше повече да я харесва. Никога! Той никога не би могъл да върне назад онзи миг и да заличи в паметта й своя яростен поглед и изражението на омраза върху лицето му. Шарлът нямаше никога да ги забрави. Щеше да ги помни до смъртта си. Всичко между тях се беше променило завинаги. Цялото това прозрение я осени за миг, преди още баща им да бе престанал да крещи и преди тя да бе избухнала в сълзи.
Шарлът неясно осъзна, че най-сетне двигателят запали, колата се отдалечи от бордюра и стигна първата пресечка. Тогава тя отърси от себе си част от своята мъка и то най-вече, когато Емили се извърна от прозореца, грабна ръката й и я раздруса.
— Татко! — прошепна развълнувано Емили.
Отначало Шарлът помисли, че Ем несправедливо я упреква, загдето е разсърдила татко. Сестра й сякаш й казваше да пази тишина. Но преди да се счепка с нея, Шарлът усети, че гласът на Ем беше радостен и развълнуван.
Ставаше нещо много важно.
Шарлът премига и сдържа сълзите си, а Ем отново бе притиснала лице към прозореца. Когато колата мина през кръстовището и зави надясно, Шарлът проследи погледа на сестра си.
Веднага щом видя баща си да тича с колата, тя разбра, че той бе истинският татко. Таткото зад кормилото, таткото с омразата, изписана върху лицето му, който безпричинно крещеше на децата си, беше фалшив. Беше някой друг. Или някакво друго нещо. Навярно се бе родил от някаква шушулка със семена, дошла от друга галактика, както ставаше във филмите. Гледаш десетки грозновати и неуки грубияни и хоп на другия ден всички са двойници на татко. Шарлът нито за миг не се обърка при вида на двама съвсем еднакви бащи, както би се объркал един възрастен човек. Тя беше дете, а децата ги разбираха тези неща.
Тичайки до колата, която свърна по следващата улица, татко насочи оръжието си към прозореца откъм страната на шофьора и извика:
— Хей, хей, хей!
Когато фалшивият татко разбра кой му викаше, Шарлът се наведе, колкото позволяваше предпазния й колан, сграбчи Ем за палтото и я дръпна от прозореца.
— Наведи се, скрий лицето си! Бързо!
Двете се прегърнаха, сгушиха се една в друга и покриха с ръце главите си — Шарлът на Емили, а Емили на Шарлът.
БАМ!
Изстрелът беше най-пронизителният звук, който Шарлът бе чувала някога. Ушите й писнаха.
Тя едва не се разплака отново — този път от страх, но трябваше да се държи все пак заради Ем. В такъв момент една по-голяма сестра трябваше да мисли за задълженията и отговорностите си.
БАМ!
Когато вторият изстрел се разнесе почти веднага след първия, Шарлът разбра, че фалшивият татко е ранен, защото той извика от болка и започна да ругае, повтаряйки безброй пъти фразата с „майката“. Беше обаче в сравнително добра форма, за да продължи да кара. Автомобилът подскочи напред, но като че ли бе неуправляем — завъртя се наляво с голяма скорост, после рязко зави надясно.
Шарлът усети, че ще се ударят в нещо. Ако не се разбиеха и не станеха на пух и прах, тя и Ем трябваше да се измъкнат много бързо, когато колата спреше. Трябваше да излязат от нея, за да не пречат на татко да се справи с фалшивия.
Тя изобщо не се съмняваше, че татко ще се справи с другия, макар да не беше достатъчно голяма и да не беше чела който и да е от романите на татко за наемни убийци, оръжия, преследвания с коли и тъй нататък. Просто всичко онова, което му бе нужно да знае, той го знаеше. Фалшивият щеше да съжалява, че се бе захванал с татко — щеше да свърши в затвора, където щеше да остане дълги, дълги години.
Колата изви наляво. На предната седалка фалшивият тихо заскимтя от болка. Това й напомни за цвъртенето на Уейн, малкия хамстер… тогава, когато веднъж си бе заклещил крачето в механизма на колелото за упражнения. Но разбира се Уейн никога не ругаеше, а този човек така сърдито ругаеше, че повече не можеше и да бъде. Той не само използваше „майката“, но споменаваше напразно и Божието име и още много други думи, които тя никога не бе чувала преди и които несъмнено бяха лош език — ама от най-лошия!