Хванала здраво Ем с едната си ръка, тя опипа с другата предпазния си колан, намери копчето за освобождаване и леко сложи палеца си върху него.
Колата подскочи върху нещо и шофьорът натисна спирачките. Обърнаха се на една страна и се хлъзнаха по мокрия паваж. Задницата на буика се завъртя на ляво, а долната част се изправи нагоре така, сякаш бяха в едно от онези увеселителни влакчета.
Откъм шофьорската седалка колата силно се удари в нещо — обаче не беше чак толкова силно, та да ги убие. Шарлът натисна копчето на предпазния колан и той отхвърча назад. Тя трескаво заопипва колана на сестра си…
— Коланът ти! Бързо! Махни го!
Миг-два и намери копчето върху предпазния колан на Ем.
Вратата откъм Ем бе хлътнала навътре от онова нещо, в което се бяха ударили. Трябваше да излязат от вратата, където беше Шарлът.
Тя дръпна Ем към себе си, блъсна вратата, отвори я и избута малката си сестра навън.
В същото време Ем задърпа нея, сякаш Ем беше тази, която спасяваше, а на Шарлът й се искаше да каже: „Хей, кой тук е по-голямата сестра?“
Фалшивият татко ги видя или чу, че излизат от колата. Той се хвърли към задната седалка и сграбчи широкополата, мушамена шапка на Шарлът.
— Малка мръсница! — извика фалшивият.
Шарлът се измъкна изпод шапката, хвърли се през вратата навън, в мрака и дъжда и падна на ръце и колене върху черната улична настилка. Поглеждайки нагоре, тя видя, че Ем тича през улицата към отсрещния тротоар, залитайки така, сякаш беше бебе, което току-що се бе научило да ходи. Шарлът се изправи на крака и хукна след сестра си.
Някой крещеше имената им.
Татко беше.
Техният истински татко.
На около петдесет метра напред устремно носещият се буик се блъсна в един отчупен клон на дърво, цопнал в огромна локва. Колата поднесе, а водата в локвата се превърна в облак от пръски.
Марти се окуражи от възможността да стопи разстоянието между себе си и автомобила, но се уплаши от онова, което можеше да се случи с дъщерите му. Видеоклипът на съзнанието му не само показваше катастрофиралата кола, той просто не преставаше да я показва отново и отново. Сега му се струваше, че онова, което вижда, е материализирана проява на въображението му — така, както картините в съзнанието му добиваха плът върху страниците на неговите книги. Само че този път Марти бе тласнал представите си една гигантска крачка напред, прескачайки печатните страници и материализирайки представите си направо в действителността. За миг си помисли, че буикът не би се блъснал, ако той не си бе представил точно това. Уплаши се, че дъщерите му ще изгорят живи в колата само, защото си го бе помислил.
Внезапно буикът спря, удряйки се странично в някакъв форд. Спирачките грозно изскърцаха. Макар трясъкът от удара да изпълни нощната тишина, буикът не се обърна, нито се запали.
За най-голяма изненада на Марти задната дясна врата на колата се отвори и дъщерите му изскочиха навън като хартиени змийчета от кутийка.
Доколкото виждаше, не бяха ранени. Извика им да се махат от буика, обаче децата нямаха нужда от неговия съвет. Те си имаха свой собствен план и незабавно хукнаха през улицата, търсейки прикритие.
Марти продължаваше да тича. Сега, когато момичетата бяха вън от колата, яростта му бе много по-голяма отколкото страха. Той искаше да рани шофьора, да го убие. Това не бе гняв, който гореше, а студена, изпепеляваща ярост — безумната, свирепа жажда за кръв на някое студено влечуго, която го плашеше, макар, че й се бе отдал напълно.
Марти бе на около петнадесет метра от буика, когато моторът му изрева, а изпод гумите се разнесе миризма на изгорял каучук. Другият се опитваше да се измъкне, но двете коли се бяха счепкали една в друга. Чу се дрънчене на метал, изскърцване, после нещо изтрака и буикът се отдели от форда.
Марти би предпочел да е по-близо, когато откри огън, за да може по-лесно и сигурно да улучи Другия, но усети, че тази бе най-добрата му възможност. Друга нямаше да има. Той с мъка успя да се спре, вдигна беретата, хванал я здраво с двете си ръце. Трепереше неудържимо и едва успяваше да държи обекта на мушка, проклинайки се за своята слабост и опитвайки се отчаяно да бъде непоклатим като скала.
Откатът от първия изстрел вдигна дулото на оръжието и Марти трябваше отново да го насочи, преди да стреля повторно.