Буикът се откъсна напълно от форда и се понесе напред, изминавайки два-три метра. За миг гумите не успяха да зацепят, хлъзнаха се по мокрия паваж и колата се завъртя на място, оставайки след себе си гейзер от сребристи пръски.
Марти дръпна спусъка и изръмжа доволно, когато видя как задното стъкло на буика се пръсна навътре. Веднага стреля повторно, целейки се в шофьора, опитвайки се да си представи как темето на мръсника се пръсва по същия начин, както прозореца и надявайки се горещо онова, което си представяше, да се материализира. Когато гумите зацепиха отново, буикът устремно се понесе напред, отдалечавайки се от него. Марти стреля отново… и отново, макар че колата бе вече извън обсега на оръжието му. Момичетата бяха далече от мястото на стрелбата, а на мократа улица нямаше никой. Би било проява на безотговорност, ако продължеше да стреля, защото вече не можеше да настигне Другия. По-голяма вероятност имаше да простреля някое невинно същество, което можеше случайно да излезе от някоя пресечка пред него, или пък да разбие нечий прозорец и да очисти някой човек, седнал най-спокойно пред телевизора си. Ала Марти нехаеше, не можеше да спре, искаше кръв, мъст… изпразваше пълнителя на оръжието си, а когато и последният куршум бе изстрелян, той неколкократно натисна спусъка, издавайки примитивни, нечленоразделни звуци на ярост, напълно загубил самообладание.
В „БеЕмВе“-то Пейджи пренебрегна знака СТОП и колата зави зад ъгъла, изправяйки се на двете си странични гуми. После тя овладя отново управлението и автомобилът се понесе по пресечката на изток.
Първото нещо, което видя, след като взе завоя, беше Марти, застанал по средата на улицата. Той стоеше широко разкрачен, хванал баретата с две ръце, и стреляше по отдалечаващия се буик.
Пейджи затаи дъх, сърцето й сякаш замря. Сигурно момичетата бяха в отдалечаващата се кола.
Тя натисна газта до край с намерение да заобиколи Марти и да настигне буика, да го блъсне отзад, да го избута от пътя, да удря мръсника с голи ръце, да му издере очите… да направи нещо, да направи всичко… Всичко! И тогава тя видя момичетата в техните ярко жълти мушами, застанали на тротоара от дясната страна на улицата, под една лампа. Те се държаха за ръце и изглеждаха толкова малки и крехки в дъжда и на жълтата светлина от уличната лампа.
Пейджи мина покрай Марти и спря до тротоара. Рязко отвори вратата и слезе от колата, оставяйки фаровете да светят и двигателят, включен.
Тя изтича към децата и се чу да казва: „Слава богу слава богу, слава богу, слава богу“. Продължаваше да повтаря тези думи дори, когато клекна и с две ръце притисна децата към себе си. Държеше се така, сякаш вярваше, че децата ще изчезнат от нейната прегръдка, ако прекъснеше напевните си повторения.
На свой ред момичетата силно се притиснаха в нея. Шарлът зарови лице във врата на майка си. Очите на Емили бяха широко отворени.
Марти коленичи до тях. Той непрекъснато докосваше дъщерите си, особено лицата им. Като че ли му беше трудно да повярва, че кожата им е топла, очите им живи. С изненада откриваше, че дъхът им се превръща в пара и непрекъснато повтаряше: „Добре ли сте, ранени ли сте, добре ли сте“. Единственото нараняване, което забеляза, беше ожулването върху лявата длан на Шарлът, когато бе изскочила навън и паднала на ръце и колене върху уличната настилка.
Единствената по-чувствителна и обезпокоителна разлика в поведението им бе необикновената им свитост. Бяха толкова притихнали, че изглеждаха окаяни — все едно току-що бяха изтърпели телесно наказание. Краткотрайната близост с похитителя ги бе изплашила силно и сега те бяха някак сдържани. Обичайната им увереност може би нямаше скоро да се върне… и навярно нямаше да е така непоклатима, както преди. Само тази причина стигаше да накара Пейджи да пожелае онзи мръсник в буика да страда като куче.
В дворовете на няколко от къщите се мярнаха хора, излезли да видят какво става… след като стрелбата бе спряла. Други гледаха от прозорците.
В далечината се чу вой на сирена.
Марти се изправи и каза:
— Да се махаме оттук.
— Полицаите идват — рече Пейджи.
— Именно.
— Но те…
— Ще се държат лошо, както и преди, дори по-лошо.
Той грабна Шарлът и я понесе към колата. Сирената се чуваше все по-близо.
В лявото му око са забити малки късчета стъкло. Прозорецът почти изцяло се бе пръснал и се бе превърнал в нещо като пихтиеста маса. Лицето му не бе нарязано, но малките късчета са забити в нежната тъкан на очната ябълка и болката е съкрушителна. При всяко движение на окото стъклените късчета проникват все по-навътре и нараняват тъканта още повече.