Марти караше, а Пейджи седеше на задната седалка, хванала здраво Шарлът и Емили за ръце. Все още не се чувстваше емоционално стабилна, за да си позволи да ги пусне.
Марти мина по един околен път, заобикалящ Мишън Виехо, като в началото гледаше да избягва главните улици колкото е възможно, за да не срещне полицаи. На всяка пресечка Пейджи се оглеждаше наоколо, следейки движението, очаквайки ожуленият буик да изскочи отнякъде и да ги избута от пътя. Тя на два пъти се обърна и погледна през задното стъкло, сигурна, че буикът ги преследва, но страховете й се оказаха напразни.
Когато Марти тръгна по шосе „Маргарит Паркуей“ и се отправи на юг, Пейджи най-сетне попита:
— Къде отиваме?
Той погледна към нея в огледалото за обратно виждане и каза:
— Не зная. Просто се махаме оттук. Все още не съм решил къде.
— Може би този път щяха да ти повярват.
— Как не?!
— Но хората там… те сигурно са видели буика!
— Може би, но не и човека, който го е карал. Никой не би ми станал свидетел.
— Вик и Кейти трябва да са видели мъжа.
— И са помислили, че съм аз.
— Но сега ще разберат, че не си бил ти.
— Те не са ни видели заедно, Пейджи. Само това има значение, дявол да го вземе! Някой, който да ни е видял заедно — независим свидетел!
— Шарлът и Емили — каза Пейджи. — Те са видели и него и тебе по едно и също време.
Марти поклати глава.
— Не става! Де, да можеше!!! Но за Лоубок показанията на малки деца изобщо няма да имат стойност.
— Не сме чак толкова малки! — обади се с тъничкото си гласче Емили, застанала зад Пейджи и, изглеждаща още по-малка и крехка.
Шарлът мълчеше, което бе необичайно за нея. И двете момичета още трепереха, но Шарлът почти се разтърсваше от конвулсии. Тя се притискаше към майка си, търсейки топлина и гушеше глава в яката си, подобно на малко костенурче.
Марти бе включил радиатора докрай. В колата би трябвало да е убийствено горещо. Обаче не беше.
Дори Пейджи трепереше.
— Може би трябваше да се обърнем отново към тях и да поговорим разумно.
Марти беше непреклонен.
— Не, мила! Не! Не можем да го направим. Помисли! Гарантирам ти, че ще ни отнемат пистолета. Нали стрелях по онзи?! От тяхна гледна точка, тъй или иначе, има престъпление. А при извършването му е употребено оръжие. Или някой наистина е нападнал децата ми и аз съм се опитал да го застрелям, или това продължава да бъде някаква особено хитра машинация с цел увеличаване продажбата на книгите ми. Навярно аз съм помолил някой приятел да кара буика, изстрелял съм сума ти халосни патрони по него, накарал съм децата си да лъжат и накрая отново съм дал фалшиви показания в полицията.
— След всичко това Лоубок едва ли ще поддържа абсурдната си хипотеза.
— Нима?! И защо не?!
— Марти, но ти не би могъл.
— Добре де, добре — въздъхна съпругът й. — Може и да не поддържа теорията си.
— Той ще разбере, че става нещо много по-сериозно… каза Пейджи.
— Но на моята версия няма да повярва. А да си призная, тя изглежда по-откачена и от цял контейнер, пълен с марсиански паяци. Пък ако прочетеш статията в „Пийпъл“… Както и да е, той ще ми вземе беретата. Ами, ако намери и ловната пушка в куфара?!
— Няма причини да ни я вземе.
— Може да намери някакъв предлог. Слушай, Пейджи, Лоубок няма да промени мнението си за мене така лесно — не и, ако децата просто му кажат, че всичко е самата истина. Той ще си остане с още по-големи подозрения спрямо мене, отколкото към който и да е шофьор на буик, когото, впрочем, той не е и виждал. Ако ни вземе пистолета и пушката, ние ще бъдем напълно беззащитни. Я си представи следното: ченгетата си отиват и тогава онзи мръсник, онзи мой двойник влиза в къщата. Та ние няма да имаме с какво да се защитим!
— Ако полицаите все още не ни вярват, ако не ни защитят, тогава няма да останем в къщата.
— Не, Пейджи, аз наистина смятам, че ако негодникът се появи само две минути, след като ченгетата си отидат, ние изобщо няма да имаме никакъв шанс да се измъкнем.
— Едва ли ще рискува…
— О, ще рискува! И още как! Та той се върна първия път веднага, след като полицаите напуснаха къщата, нали?! Просто отишъл до къщата на Делорио и най-нахално позвънил на вратата им. Ами този престъпен тип изглежда само така живее — рискува! Сигурно би разбил къщата ни, дори да имаше полицаи, и би го направил. Той е луд, цялата тази работа е напълно смахната, а аз не искам моя живот, твоя и на децата да зависи от онова, което би хрумнало на копелето!