Пейджи осъзна, че Марти е прав.
Въпреки това й беше трудно, дори болно да приеме, че положението им е толкова тежко, та дори органите на реда и закона не можеха да им помогнат. Щом не можеха да си осигурят официална помощ и защита, то тогава правителството не изпълняваше своите основни задължения спрямо тях: да поддържа обществения ред посредством честното и стриктно прилагане на наказателния кодекс. Въпреки скъпата кола и модерната магистрала, по която караха в момента, въпреки рекламните светлини, изпъстрящи хълмовете и долините на южна Калифорния, безсилието на правителството означаваше, че все пак те не живееха в цивилизован свят. Огромните базари, сложните транспортни системи, блестящите центрове на изкуството, спортните арени, импозантните правителствени сгради, многобройните киносалони, офисите-небостъргачи, изтънчените френски ресторанти, църквите, музеите, парковете, университетите и атомните електроцентрали не бяха нищо друго, освен една по-сложна фасада на цивилизацията, която въпреки привидната си солидност бе тънка като цигарена хартия и в действителност всички живееха в една високо технологична анархия, поддържана от надеждата и самозаблудата.
Непресекващото, тихо виене на колелата събуди в Пейджи непрекъснато нарастващ страх и усещане за приближаващо нещастие. Звукът беше толкова обикновен — просто гуми, които се триеха в пътната настилка, вечерната музика на ежедневието, ала изведнъж тя бе станала зловеща, като бръмченето на настъпващи бомбардировачи.
Когато Марти зави на югозапад по аутобана „Краун Вели Паркуей“ към Лагуна Нигел, Шарлът най-сетне наруши мълчанието.
— Татко?
Пейджи съзря очите му в огледалото за обратно виждане и по разтревожения му поглед разбра, че Марти също е обезпокоен от необичайната умисленост на дъщеря си.
— Да, момичето ми? — рече той.
— Какво беше онова нещо? — попита Шарлът.
— Кое нещо, мила?
— Нещото, което приличаше на тебе.
— Милион давам, за да мога да отговоря на въпроса ти. Но който и да е онзи мъж, той е човек, а не предмет. Просто човек, който ужасно много прилича на мене.
Пейджи си помисли за всичката кръв, която бе видяла в коридора на втория етаж за това колко бързо двойникът се бе възстановил след две сериозни рани в гърдите и как бе успял бързо да избяга. Почти веднага след раняването той бе достатъчно силен, за да се върне и нападне отново. Такъв тип просто не приличаше на човек. Тя знаеше, че обратните твърдения на Марти не са нищо друго, освен задължителните думи, с които един баща уверяваше децата си в непоклатимата и неизменна надеждност на възрастните.
След като помълча малко Шарлът каза:
— Не, той не беше човек. Беше предмет. Злобен… и грозен отвътре. Едно студено нещо. — По тялото на момиченцето преминаха тръпки и тя произнесе с треперлив глас следващите си думи. — Аз го целунах и му казах, че го обичам, но то си бе просто едно нещо…
Скъпите „жилища с градинка“ представляват комплекс, обхващащ десетина или повече огромни сгради, във всяка от които се помещават десет или дванадесет апартамента. Комплексът много прилича на парк, изпъстрен тук-там, с малки, сенчести горички.
Улиците в комплекса се вият като серпентини. Жителите на този квартал са осигурени с общински беседки, подобни на навеси, сковани от много здрав дървен материал, които имаха само задна стена и покрив и осем или десет реда от пейки във всяка една от тях. Колоните, подпиращи покривите, бяха обвити с бугенвилия, придавайки по този начин известно изящество на обстановката, макар че нощем ярките цветове биват обезличени и обезцветени от синята, сякаш избеляваща светлина на живачните лампи на охраняващите инсталации.
Из целия квартал има открити паркинги, където белите тротоари са изрисувани с големи, червени букви: ПАРКИРАНЕ САМО ЗА ПРИХОДЯЩИ!
В една закътана и задънена уличка убиецът намира място, където да пренощува. И шестте участъка за коли са свободни. Последният е закрит от едната страна с метър и половина висок олеандров храст. Той влиза на заден ход в уличката и паркира колата плътно до олеандъра, който скрива огънатата врата.
Случайно изникнало акациево дръвче затулва с листатите си вейки светлината на уличната лампа. Буикът почти изцяло е скрит в тъмнината. Докато се развидели полицаите ще минат оттук най-много един-два пъти. Пък и когато го сторят, те няма да проверяват регистрационните номера, а само ще оглеждат наоколо за някакви признаци, показващи, че в момента някъде се извършва взлом, кражба или някакво друго престъпление.