„Би ли могъл да стигне с кола до Калифорния като кара в продължение на четиридесет… или осемдесет часа?“, чудеше се Ослет, докато Клокър свиваше по локалното платно, водещо към летището на Оклахома Сити.
Те вярваха, че Алфи се намира някъде в кола, защото в жилищния квартал, където беше изоставена наетата кола, бе открадната някаква хонда.
От Канзас Сити до Лос Анжелос Алфи трябваше да измине около две хиляди и осемстотин километра. Можеше да измине това разстояние за много по-малко от четиридесет и осем часа, ако беше решен само да кара, без да спи. Той можеше да издържи три-четири нощи без сън и бе решителен и упорит като някой политик, преследващ всеки заплашващ да се изплъзне долар.
В неделя през нощта Ослет и Клокър заминаха за Топека — трябваше да разгледат изоставената кола под наем. Надяваха се да разберат нещо за техния опак убиец.
Поради това, че Алфи бе достатъчно умен, за да не използва кредитните карти, с които го бяха снабдили (по тях можеха лесно да го открият) и тъй като притежаваше отлични умения необходими за извършването на въоръжен грабеж, те използваха някои от тайните служители на Мрежата, за да получат достъп и да прегледат компютърните данни в полицията на Топека. Откриха, че един малък магазин за хранителни стоки бе ограбен вероятно от няколко неизвестни лица някъде към четири часа сутринта в неделя. Служителят бе застрелян с един куршум в главата. Раната била смъртоносна, а по изстреляната гилза се установило, че убиецът е използвал девет милиметрово оръжие. Оръжието на Алфи беше „Хеклер и Кох“ П7 — девет милиметров парабел.
Комплект болтове бе последната покупка, регистрирана от касиера, няколко минути преди да бъде убит, което полицията бе установила, след като бе прегледала компютърните данни за закупените стоки. Покупката, направена от бандитите, бе твърде голяма за такова магазинче: няколко пакета наденички „Слим Джим“, соленки, фъстъци, малки понички, шоколадови десерти и други, високо калорични неща. С неговия скоростен метаболизъм Алфи трябваше да се запаси с такива храни, предвиждайки краткотрайна дрямка някъде по пътя.
И точно в този момент те бяха изгубили дирите му за дълго време.
От Топека по междущатската магистрала №70 той можеше да отиде чак в Колорадо… или на север, по федералния аутобан №75… или пък на юг, тръгвайки по някое шосе, можеше да отиде в Чануте, Фридония, Кофивил… на югозапад — до Уичита. Навсякъде!
Теоретически, само минути преди да го обявят за неуправляем, те биха могли да задействат предавателя в подметката на обувката му посредством микровълнов сигнал, разпратен до всички щати от някой сателит. След това можеха да използват някои следящи, геосинхронни спътници, за да засекат местоположението на Алфи, да го хванат и само за няколко часа да го отведат обратно вкъщи.
Обаче бяха изникнали проблеми. Винаги имаше проблеми. Целувката на айсберга.
Чак в понеделник, следобед те откриха микропредавателя, скрит в обувката на Алфи. Сигналът идваше от Оклахома, близо до границата с Тексас. Ослет и Клокър бяха в Топека в положение на готовност. Отлетяха за Оклахома Сити, а там наеха кола и тръгнаха по Междущатската магистрала №40, снабдени с електронната карта, която ги бе отвела при мъртвите пенсионери и чифт спортни обувки. Подметката на едната бе срязана и от нея се подаваше електронна платка.
Сега Ослет и Клокър бяха отново на летището в Оклахома Сити, клатейки се напред-назад като две оловни топчета от най-бавната електронна машина за игри, позната в целия свят. Когато стигнаха в службата за наемане на коли и оставиха колата, Ослет вече беше готов да крещи. Единствената причина, поради която не се развика, бе тази, че нямаше кой да го чуе, освен Карл Клокър. Все едно да вие към луната.
На летището той отиде до един павилион за вестници и си купи последния брой на списание „Пийпъл“.
Клокър пък си купи пакетче дъвки „Джуси Фрут“, значка с надпис: „ВИДЯХ ОКЛАХОМА — СЕГА МОГА ДА УМРА“ и изданието с меки корици на центрилионната по ред, романизирана версия на „Стар Трек“.
Навън пешеходната зона нито гъмжеше от хора, нито пък тълпата бе така пъстроцветна, както на летище „Кенеди“ или „Ла Гуардия“ в Ню Йорк. Ослет седна на една пейка, заобиколена от хилава растителност в големи саксии. Той прелисти списанието, докато стигна до шестдесет и шеста и шестдесет и седма страница.