— Окей, видях „Пийпъл“.
— Като ритник в мутрата, нали? — рече човекът от Ню Йорк.
— Какво става тук?
— Още не знаем.
— Мислиш ли, че приликата е случайна?
— Не! Боже господи, та те са като еднояйчни близнаци!
— А аз защо отивам в Калифорния? За да се полюбувам на този мухляв писател ли?
— А може би и за да намериш Алфи.
— Мислиш ли, че Алфи е в Калифорния?
Човекът от Ню Йорк каза:
— Ами той трябва да е отишъл все някъде. Освен това, когато прочетохме статията в „Пийпъл“, ние се опитахме да научим нещо повече за Мартин Стилуотър и веднага разбрахме, че в къщата му в Мишън Виехо се е случила беда през днешния ранен следобед и по-късно вечерта.
— Каква беда?
— Има полицейски доклад, но още не е вкаран в компютъра им, така че нямаме достъп до него. Мъчим се да се доберем до някое копие. Работим по въпроса. Засега знаем само, че някой е влязъл с взлом в къщата. Очевидно Стилуотър е застрелял някакъв тип, но онзи е офейкал.
— Смяташ ли, че има нещо общо с Алфи?
— Тук никой не е голям почитател на случайностите.
Бръмченето на самолетните двигатели сякаш позатихна. Самолетът преустанови да набира височина, зае хоризонтално положение и се понесе напред с обичайната си скорост.
— Но откъде Алфи ще знае за Стилуотър? — попита Ослет.
— Може би чете „Пийпъл“ — рече човекът от Ню Йорк и нервно се засмя.
— Ако мислиш, че нападателят е Алфи, защо му е да преследва този човек?
— Още нямаме своя теория.
Ослет въздъхна.
— Чувствам се така сякаш съм в някаква небесна тоалетна, в която сам Бог пуска водата.
— Може би трябваше повече да внимаваш при управлението му.
— Това не беше грешка в управлението му — рече троснато Ослет.
— Хей, аз в нищо не те обвинявам! Просто ти казвам какво се говори тук.
— Струва ми се, че главната грешка е в спътниковия контрол.
— Не можем да очакваме, че ще го открием, след като той си е свалил обувките.
— Но как така трябваше да мине цял ден и половина, за да бъдат открити проклетите му обувки?! Лошо време над средния запад, слънчеви изригвания, магнитни бури, твърде голяма площ при първоначалното търсене. Извинения, извинения, извинения…
— Те поне имат някакви — каза доволно човекът от Ню Йорк.
Ослет кипна вътрешно, ала нищо не каза. Мразеше, когато е далеч от Манхатън. Сянката на самолета едва-що навлизаше над територията на града, и вече наизвадиха ножове. Амбициозните пигмеи започнаха да се мъчат да сринат репутацията му или поне да я смалят до своите размери.
— Един от ръководителите ще те посрещне в Калифорния — каза човекът от Ню Йорк. — Той ще те информира за всичко.
— Страхотно!
Ослет изгледа намръщено слушалката и натисна копчето „КРАЙ“, прекъсвайки разговора.
Имаше нужда да пийне нещо.
Освен пилот и помощник-пилот екипажът включваше и стюардеса. Ослет натисна бутона върху страничната облегалка на стола и за секунди стюардесата дотича от задната част на самолета. Той й поръча двоен скоч с лед.
Момичето, красива блондинка, бе облечена във винена блузка, сива пола и сиво сако от същата материя. Ослет се обърна на стола си и я изгледа, докато тя се отдалечаваше по пътеката.
Запита се дали е лесна за сваляне. Ако можеше да я омае, тя навярно щеше да му позволи да я обладае в тоалетната и да я чука прав.
Цяла минута Ослет се наслаждаваше на тази своя фантазия, но след това действителността се изправи пред него и той отпъди жената от мислите си. Дори да беше лесна, последиците винаги бяха неприятни. След това тя сигурно щеше да иска да седи до него — през целия път чак до Калифорния — и да споделя с него своите мисли и чувства, като се започнеше от любовта, съдбата и смъртта и се стигнеше до значението на диетичните храни. Ослет не даваше и пет пари за нейните мисли и чувства. Интересуваше го само онова, което тя можеше да направи. Не беше в настроение да се прави на някой много чувствителен тип от края на миналия век.
Когато стюардесата донесе уискито, той я попита какви видеокасети се намират на борда на самолета и тя му даде списък с четиридесет заглавия. Най-хубавият филм на всички времена фигурираше сред тях: Смъртоносно оръжие 3. Дру Ослет не си спомняше вече колко пъти го бе гледал, но удоволствието му от филма изобщо не намаляваше с повторенията. Беше идеалният филм на века, защото нямаше кой знае колко сложна сюжетна линия, която да следваш, нито пък беше нужно зрителят да следи как героите се развиват и променят. Беше съставен от отделни серии, заредени само със суперекшън и трясъкът, който се разнасяше от екрана се равняваше на шума от състезания с фургони на добитък, съчетан с концерт на състава „Мегадет“.