— Пет килограма! — повтори слисано Шарлът, повдигна глава от възглавницата си, изправи се на лакти в леглото и продължи разпалено. — Уаау! Ще ни трябва багер и самосвал, за да вземем всички тия пуканки! Като се изпукат ония ми ти зърна… Ами то всичко ще стане само в пуканки — лавини от пуканки, планини от пуканки! Ще ни трябва цял варел с карамелизирана захар и един милиард пакетчета масло, за да ги приготвим. Ще въргаляме гъзовете си в пуканки!
— Какво каза? — попита Пейджи.
— Казах, че ще ни трябва багер…
— Не, другата дума, която каза!
— Коя дума?
— Гъзове! — рече Пейджи, ядосана.
— Но това не е лоша дума.
— Така ли?
— По телевизията я казват почти през цялото време.
— Не всичко, което казват по телевизията е интелигентно и изискано — рече Пейджи.
Марти сложи тетрадката между коленете си и добави:
— Всъщност напоследък едва ли нещо е.
Пейджи се обърна към Шарлът и каза:
— По телевизията съм виждала как някои хора полетяват с колите си в пропастта, как други отравят бащите си, за да наследят богатствата им, как се бият с мечове, ограбват банки… и всякакви други неща, за които горчиво ще съжалявате, ако ви спипам, че ги вършите.
— Особено, когато става дума за отравянето на бащите — рече Марти.
— Окей — съгласи се Шарлът. — Вече няма да казвам „гъз“.
— Добре.
— А какво да казвам вместо „гъз“? „Задник“ може ли?
— Как ти се струва „дупе“? — попита я Пейджи.
— Ами… става.
Като едва се сдържаше да не се разкикоти и не смеейки да погледне към Марти, Пейджи каза:
— Опитай като начало да казваш „дупе“, след това като пораснеш още малко, можеш постепенно да започнеш да казваш задник и най-накрая, когато станеш вече съвсем голяма, ще можеш да казва и „гъз“.
— Е, така вече е честно — съгласи се Шарлът и се отпусна отново върху възглавницата си.
Емили, която до този момент бе запазила мълчание, смени темата на разговора.
— Пет килограма сурови зърна не могат да се съберат в микровълновата фурна — каза тя.
— Разбира се, че могат! — възкликна уверено Марти.
— Не вярвам.
— Проверил съм това, преди да започна поемата — рече твърдо той.
Емили недоверчиво се намръщи.
— Нали знаеш как проверявам всичко?! — не се предаваше Марти.
— Може би този път не си — каза Емили със съмнение в гласа.
— Пет килограма! — рече Марти.
— Толкова много царевични зърна!
— Май че в къщата има още един критик — обърна се Марти към Шарлът.
— Окей — каза най-накрая Емили. — Продължавай, почети ни още.
Марти повдигна едната си вежда и попита:
— Наистина ли искаш да чуеш още от тази непроверена и неубедителна измишльотина?
— Каквото и да е, искам още — призна Емили.
Като пусна една престорено дълга въздишка, Марти погледна крадешком към Пейджи, взе тетрадката в ръце и отново зачете:
— Няма да му се размине — рече Шарлът.
— Може и да му се размине — каза Емили.
— Няма!
— Кой ще го спре?