Марти пусна пердетата и се обърна към Пейджи, която го гледаше смръщила чело.
— Националната телевизия?! — повторно възкликна той. — Предаване на живо! Не зная какво става, дявол да го вземе, но Пейджи, сега нещата ми се виждат още по-странни, отколкото снощи!
Докато Пейджи се къпеше, Марти дръпна стола си пред телевизора и започна да търси други програми. Той хвана края на още една история за себе си, предавана от някаква частна станция… после трета (от начало до край), включена в някаква програма на националната телевизия.
Марти се опитваше да се бори с параноята си, но имаше далечното усещане, че и двете истории, без да изказват обвинения, намекваха за следното: фалшивите му показания, дадени на полицията в Мишън Виехо, са предрешен въпрос, а истинският му мотив е или увеличаване продажбата на книгите му, или нещо много по-злокобно и страшно, отколкото най-обикновено надуване на славата. И двете програми показаха снимката му от последния брой на „Пийпъл“, на която Марти приличаше на зомби от някой филм, с огнени очи, изскочил от мрака, зъл и беснеещ. И по двата канала съобщиха за трите оръжия, които полицаите му бяха прибрали — сякаш той беше някакъв побъркан маниак от покрайнините, решен да оцелее на всяка цена, живеещ върху някой бункер, натъпкан догоре с пушки и патрони. В края на третото предаване Марти усети някакъв намек за това, че той можел да бъде опасен. Намекът беше едва забележим и доста изкусно вмъкнат. Можеше да се вземе като по-особен тон в гласа на говорителя, отколкото като нещо, изразено с думи.
Разстроен, той изгаси телевизора.
Миг-два гледа втренчено празния екран. Сивотата на нетрепващия монитор напълно отговаряше на настроението му.
След като всички се изкъпаха и облякоха, момичетата седнаха на задната седалка в колата и послушно закопчаха предпазните си колани, а мама и татко сложиха куфарите в багажника.
Когато Марти затръшна капака и го заключи, Пейджи му заговори съвсем тихо от страх Шарлът и Емили да не чуят.
— Значи ти наистина мислиш, че трябва да отидем до такава крайност, да направим всичко това, защото положението е наистина съвсем тежко?
— Не зная. Както ти казах и преди, мисля за това, откакто се събудих — от три часа сутринта. И все още не зная дали не преувеличавам.
— Но това са сериозни стъпки — дори рисковани.
— Просто… всичко вече е много странно, а Другият и онова, което той ми каза (каквото и да означават думите му), са още по-странно нещо. И по-опасно, отколкото ако беше един най-обикновен луд, грабнал оръжие. А също и по-смъртоносно и много по-могъщо от всичко друго до този момент. То е толкова голямо, че опитаме ли да му се противопоставим, ще ни смачка. Ето какво почувствах тази нощ — разтревожен съм и много по-уплашен от тогава, когато децата бяха в неговата кола. А след видяното по телевизията тази сутрин аз съм повече (забележи — не по-малко, а повече) склонен да се доверя на първичния си инстинкт.
Марти разбираше, че преувеличава страха си, придавайки му специален параноичен оттенък. Той обаче не беше паникьор, а и твърда вярваше в инстинктите си. Последните събития разсеяха напълно съмненията му относно неговото психическо здраве.
Искаше му се неговият враг да е по-определен, а не там някакъв си невъзможен двойник. Защото интуитивно Марти знаеше, че има някакъв друг враг и ако можеше да го определи, щеше да бъде много по-спокоен. Мафията, Ку Клукс Клан, неонацистите, консорциуми от зли банкери, изпълнителният съвет на някой кръвожаден и алчен международен конгломерат, генерали от десницата, решени да установят военна диктатура, някоя клика от смахнати фанатици от Средния изток, луди учени, канещи се да направят света на пух и прах просто заради удоволствието от адския хаос и разрушения или пък самият Сатана със своите рога и всичкото си останало достолепие — всеки един от стандартните злодеи на телевизионните сериали и безбройни романи, без оглед на това колко невероятен или банален беше, би бил за предпочитане, вместо някой враг без лице и без определена форма.
Захапала долната си устна и погълната от мислите си, Пейджи се загледа над върховете на дърветата, разклащани от бриза, другите коли наоколо, фасадата на мотела и най-накрая вдигна поглед към трите писукащи чайки, които кръжаха в почти чистото и безучастно, яркосиньо небе.
— И ти го усещаш — каза Марти.