Представителят на мрежата каза, че името му е Питър Уоксхил и вероятно казваше истината. Имаше достатъчно висок пост в организацията, за да знае истинските имена на Ослет и Клокър, които въпреки всичко бе регистрирал в хотела като Джон Гелбрейт и Джон Мейнард Кийс. Ето защо той нямаше причина да крие своето име.
Уоксхил беше малко над четиридесетте — десет години по-възрастен от Ослет — и безукорно подрязаните му бакенбарди бяха леко посребрени. Беше висок около метър и осемдесет и три, без да се набива на очи, бе тънък, но здрав и жилав, красив, но не контешки, чаровен, ала без да фамилиарничи. Държеше се не просто като дипломат, който е бил такъв десетки години, а като генетично устроен за тази професия.
Щом се представи и поговори малко за времето, Уоксхил каза:
— Позволих си волността да попитам в румсервиза дали сте закусвали и след като ми отговориха, че не сте, аз си позволих нова волност — поръчах закуска за трима ни, за да можем едновременно да закусим и да поговорим по работа. Надявам се, че не възразявате.
— Ни най-малко — отвърна Ослет, все още под впечатление на изискаността и деловитостта на Уоксхил.
Едва произнесъл последната дума, и на вратата на апартамента се позвъни. Уоксхил въведе във всекидневната двама сервитьори, бутащи количка, отрупана със съдове. Отгоре й бе метната бяла покривка. Вече в средата на стаята, сервитьорите издърпаха изпод количката скрити допълнителни плоскости, превръщайки я в кръгла маса, и наизвадиха големи подноси, чинии, салфетки, чаши за мляко и кафе, малки чинийки, стъклени чаши и прибори с грацията и бързината на фокусници, размесващи колода карти. Двамата наизмъкваха от безкрайните долни рафтове на количката десетина блюда и внезапно закуската се появи, сякаш паднала от небето: бъркани яйца, поръсени с червен пипер, бекон, наденички, пушени херинги, препечен хляб, френски кифлички, парникови ягоди, придружени от малки купи с карамелизирана захар и канички с гъста сметана, пресен портокалов сок и посребрен термос, пълен с кафе.
Уоксхил изрази доволството си като направи комплимент на сервитьорите, благодари им и им даде бакшиш. Той разписа сметката и изобщо бе в движение през цялото време — върна на келнерите писалката и картончетата за закуска и ги изпрати чак в коридора.
Когато Уоксхил затвори вратата и се върна на масата, Ослет рече:
— Харвард или Йейл?
— Йейл. А вие?
— Принстън. След това Харвард.
— В моя случай — Йейл, а след това Оксфорд.
— И президентът е завършил Оксфорд — отбеляза Ослет.
— Виж ти! — каза Уоксхил и повдигна веждите си, преструвайки се на изненадан. — Е, Оксфорд е вечен, нали така?
Явно приключил с последната глава от „Планетата на стомашно-чревните паразити“, Карл Клокър се зададе от балкона — истинско движещо се недоразумение, поне що се отнасяше до мнението на Ослет. Уоксхил се остави да бъде представен на Стар Трек-любителя, здрависа се и по всичко личеше, че няма намерение да се задуши нито от погнуса, нито от смях.
Тримата издърпаха по един стол с висока облегалка и седнаха да закусват. Клокър не си свали шапката.
Докато прехвърляха храна от подносите в чиниите си, Уоксхил каза:
— Тази нощ разбрахме някои интересни подробности от биографията на Мартин Стилуотър. Най-важното се отнася до това, че по-голямата му дъщеря е била в болница преди пет години.
— Какво й е имало? — попита Ослет.
— Отначало не са знаели. По симптомите й предположили, че е рак. Шарлът — така се казва дъщерята — била на четири години тогава и състоянието й известно време било доста критично. Оказало се обаче, че е някакво рядко заболяване на кръвта, което се лекувало без остатък.
— Браво на нея — рече Ослет макар изобщо да не го бе грижа дали малката Стилуотър щеше да живее или да умре.
— Да, наистина — съгласи се Уоксхил. — Но, когато дъщерята била в най-тежко състояние и лекарите били по-склонни от всякога да мислят, че изходът ще е фатален, майка й и баща й трябвало да дадат проби от своя костен мозък. Изтеглянето на костен мозък става със специална игла.
— Сигурно е болезнено.
— Без съмнение. Лекарите поискали пробите, за да определят кой родител ще е по-добрият донор на костен мозък за дъщерята, защото нейният произвеждал съвсем недостатъчно количество кръв, а симптомите показвали, че евентуално някой злокачествен тумор пречи на образуването на нови кръвни клетки.