— Да, но с най-обикновен субект, човек има проблеми, тъй като трябва да се съобрази с всичко преживяно от този субект, за да може да имплантира в съзнанието му, ново отношение към нещо или фалшива памет. Алфи е различен. Той беше чиста дъска, една прекрасна, чиста дъска! Така че нямаше абсолютно никаква съпротива срещу каквито и да било отношения, спомени или чувства, с които ние пожелахме да натъпчем прекрасната му, празна глава. В мозъка му нямаше нищо за промиване.
— Може би управлението на мозъка му се провали именно, защото ние си мислехме, че Алфи е лесен обект.
— Мозъкът сам се контролира — рече Клокър.
Уоксхил го изгледа особено.
— Не смятам, че управлението е претърпяло провал — настоя Ослет. — Както и да е, Алфи все пак би трябвало да се справи със собствената си импотентност.
Уоксхил не бързаше — той бавно сдъвка и глътна залъка си от препечен хляб, а после добави глътка кафе.
— Може би не мозъкът, а неговото тяло се е справило с нея.
— Моля? Не ви разбрах.
— Неговото невероятно тяло, със свръхчовешките си възстановителни способности.
Ослет трепна и се сви така, сякаш мисълта го прониза като игла.
— Ама чакайте малко! Раните му заздравяват изключително бързо, да. Намушквания, срязвания, счупени кости. Веднъж наранено, тялото му може да се възстанови до първоначалното си състояние за чудодейно кратък срок. Но това е ключът. До своето първоначално състояние. Организмът му не може да се пренаглася на някаква друга, основна, степен, — не може да мутира, за бога!
— Сигурни сме в това, нали така?
— Да!
— Защо?
— Ами… защото… иначе… е немислимо.
— Представете си — рече Уоксхил, — че Алфи е потентен и се интересува от секс. Момчето е устроено така, че притежава огромен потенциал за насилие, една биологическа машина за убиване — без съжаления и разкаяние, способна на всякакво зверство. Представете си животинските страсти, съчетани със силно сексуално желание, помислете как сексуалните неотложни нужди и импулсите за насилие се подхранват взаимно и се развихрят, когато няма силно развит и с морални устои дух, който да ги овладява.
Ослет бутна чинията си настрани. Гледката от храната вече го отвращаваше.
— Бяхме помислили и за това. Ето защо взехме толкова много предпазни мерки.
— Също както с Хинденбург.
„Както и с Титаник“ — помисли мрачно Ослет.
Уоксхил също бутна чинията си встрани и обви пръстите си около чашата с кафето.
— А сега Алфи вече е намерил Стилуотър и иска семейството на писателя. Сега той е цялостен човек, поне физически, а мисълта за секс води и към идеята да остави поколение… Жена… деца… Само господ знае какви странни и изкривени представи има Алфи за смисъла и целта на семейството. Но на лице е едно готово семейство и той го иска. Иска го ужасно много. Очевидно Алфи мисли, че то му принадлежи.
3.
В банката предлагаха допълнителни часове за клиенти като част от политиката им за борба с конкуренцията. Марти и Пейджи имаха намерение да бъдат първи, заедно с децата, веднага щом собственикът отвореше в осем часа сутринта, във вторник.
На Марти не му се нравеше, че ще трябва да се върнат в Мишън Виехо, но той знаеше, че по този начин най-лесно могат да извършат съответните финансови операции по прехвърлянето на банковите им сметки в дадения клон. Беше на осем или девет преки от къщата им. Много от служителите на банката, работещи на гише, познаваха него и Пейджи.
Банката, самостоятелна тухлена сграда, беше красиво разположена в единия ъгъл на паркинга, намиращ се в северозападния край на неголям търговски център. Върху нея хвърляха сенките си високи борове, а тя беше оградена от улици и обширни площи черна настилка. В най-отдалечения край на паркинга — в югоизточната му част — се намираше цяла редица от свързани една с друга сгради във формата на буквата „Г“, в които се помещаваха тридесет-четиридесет канцеларии и дори един супермаркет.
Марти паркира в южния край. Краткият път от колата до вратата на банката, с децата между него и Пейджи, му се видя безкраен, защото се наложи да оставят оръжието си в „БеЕмВе“-то. Чувстваше се безпомощен и уязвим.
Той не виждаше как биха могли тайно да вземат със себе си ловната пушка или пък дори компактната берета. Не желаеше да рискува с беретата, като я скрие под якето си от изкуствена кожа, защото не беше сигурен как охранителните системи и алармени инсталации ще реагират на човек със скрито оръжие, прекрачващ прага на банката. Ако някой банков служител го вземеше за бандит и някоя беззвучна сигнална инсталация извикаше полицията, ченгетата изобщо нямаше да имат никакви резерви спрямо него — не и след репутацията, която си спечели със снощния инцидент.