Марти отиде право при едно от гишетата, а Пейджи заведе Шарлът и Емили в другия край на просторната зала, където върху две канапета и две кресла седяха клиентите, чакащи да изтеглят заеми. Банката не беше едно от онези подобни на пещери, огромни мраморни храмове на златния телец, с масивни колони в дорийски стил и сводести тавани. Тя беше сравнително малка сграда. Таванът й бе покрит със специални плочки, подобряващи акустиката, подът бе застлан с килим във всички нюанси на зеленото. Макар Пейджи и момичетата да бяха само на двадесетина метра от него, макар и добре да ги виждаше всеки път, когато погледнеше към тях, Марти се чувстваше притеснен дори от това нищожно разстояние.
Служителката на гишето беше млада жена — Лорейн Аракадиан, доколкото можеше да се съди по табелката с името зад плексигласовата преграда — и носеше кръгли диоптрични очила с кокалени рамки, с които леко приличаше на кукумявка. Когато Марти й каза, че иска да изтегли от семейната спестовна книжка седемдесет хиляди долара (общата сума на спестяванията им възлизаше на седемдесет и четири хиляди), тя не го разбра и реши, че той иска да прехвърли сумата в чекове. Служителката му подаде съответния формуляр за извършване на тази операция. Тогава Марти я поправи, като поиска цялата сума да му бъде изплатена по възможност в сто доларови банкноти.
— О, разбирам — рече служителката. — Хм… сумата е толкова голяма, че аз не мога на своя глава да извърша тази операция. Трябва ми разрешението или на главния касиер, или на помощник-управителя.
— Естествено — рече безизразно Марти, като че ли всяка седмица теглеше такива големи суми. — Разбирам.
Момичето отиде в края на редицата от гишета, за да говори с някаква по-възрастна жена, която в момента проверяваше документите в едно голямо чекмедже с папки. Марти позна жената — беше Илейн Хигинс, помощник-управител. Мисис Хигинс и Лорейн Аракадиан погледнаха към него, доближиха глави и започнаха нещо да си шепнат една на друга.
Докато ги чакаше, той наблюдаваше както южния, така и северния вход на фоайето, опитвайки се да изглежда спокоен, макар че всеки момент очакваше Другия да се покаже на някоя от вратите с автомат „Узи“ в ръка.
Писателски фантазии! Може би все пак не беше проклятие. Поне не напълно. Навярно понякога бе и средство за оцеляване. Едно нещо бе сигурно: дори най-развинтеното писателско въображение се затрудняваше, когато трябваше да бъде в крак с днешната действителност.
Трябва му повече време, отколкото очакваше, за да смени регистрационните номера на откраднатата от него тойота. Успа се, а и много се забави, докато се приведе в приличен вид. Сега светът наоколо се разбужда и той не може да разчита на анонимната тишина на нощта, която би улеснила сменянето на табелите. Големите комплекси с апартаментите-градини и потънали в мрак паркинги са идеалният пазар, предлагащ точно стоката, която му трябва, но когато опитва да извърши размяната ту на едно, ту на друго място, открива, че прекалено много хора са наизлезли и се канят да тръгват на работа.
В крайна сметка обаче неговото настойчиво търсене е възнаградено. Намира подходящата кола на малък паркинг зад някаква църква. Утринната служба тъкмо е започнала. Убиецът чува музиката на органа. Енориашите са оставили колите си — около петнадесет — което не е кой знае какъв оборот за Всевишния, но за неговите собствени цели е добре.
Оставя двигателя на тойотата включен, докато търси кола, в която собственикът да е оставил ключовете. В третата — един зелен понтиак — цяла връзка ключове виси от стартера.
Убиецът отваря багажника на понтиака с надеждата да намери там поне несесер най-необходими инструменти, включващи отвертка. Тъй като е запалил тойотата чрез оголване на жиците, той не може да отвори багажника й. Сега обаче късметът му отново работи — намира пълен несесер за даване на пътна помощ, с фенерчета, най-необходими инструменти и комплект от четири различни по вид отвертки.
Господ е с него.
За няколко минути той сменя регистрационните табелки на тойотата с тези на понтиака. Връща несесера обратно в багажника на понтиака, а ключовете оставя на стартера.