— Близнакът на дядо Коледа има ли си име? — попита Емили.
— Да — отвърна Марти, — има си, но трябва да почакаш до следващия път, за да го чуеш. Сега ще спрем до тук.
Шарлът подаде глава над одеялото и двете момичета пожелаха баща им да прочете първата част на поемата още веднъж, както самият той очакваше, че ще направят. Но дори и след втория път, те щяха да са твърде погълнати от поемата, за да могат да заспят. Щяха да поискат да им я прочете трети път и той щеше да се подчини, защото тогава вече щяха да знаят добре думите и да се успокоят. Най-сетне, в края на третото четене те щяха вече да са или дълбоко заспали, или унасящи се в дрямката.
Когато отново прочете първия ред, Марти чу как Пейджи се обърна, излезе от стаята и се отправи към стълбите. Щеше да го чака в голямата всекидневна, а огънят навярно щеше весело да пращи в камината. И може би щеше да има и по чаша червено вино с нещо за похапване… двамата щяха да се гушат един в друг и да си разказват как е минал денят им.
Всяка минута от вечерта оттук нататък беше за Марти много по-интересна дори и от околосветско пътешествие. Той беше безнадежден случай на домашар. Очарованията на дома и семейното огнище имаха за него по-голяма притегателна сила, отколкото тайнствените пясъци на Египет, великолепието на Париж и загадъчният ореол на Далечния изток взети заедно.
Марти намигна на всяка от дъщерите си и като започна отново да чете „Денят на благодарността отмина“, той вече бе забравил, че нещо тревожно се бе случило преди това в кабинета му и че неприкосновеността на неговия дом бе накърнена.
8.
В ресторант „Блу Лайф“ една жена докосва леко убиеца, минавайки покрай него, и сяда на съседния свободен стол. Тя не е така красива като танцьорките, но е достатъчно хубава за целта. Облечена е в бежови дънки и плътно прилепнала, червена тениска. Би могла да е просто още една клиентка, обаче не е. Той познава добре жените като нея — една преоценена Венера с вродените умения на пресметлива търговка.
Двамата подхващат разговор, навеждайки се един към друг, за да надвикат музиката. Скоро главите им почти се допират. Тя се казва Хедър, или поне така твърди. От устата й се носи дъх на мента.
Когато танцьорките напускат сцената, а съставът обявява почивка, Хедър вече се е убедила, че той не е бивше ченге, тръгнало на проверка, и става по-смела. Тя знае какво иска той и знае, че има онова, което му е нужно. Дава му да разбере, че е купувач на пазара, на който се продава стоката.
Хедър му съобщава, че от другата страна на шосето, срещу ресторант „Блу Лайф“ има мотел, където, ако някое момиче се познава с управителя, може да се наеме стая за един час. Убиецът не е изненадан, защото законите на нагона и икономиката са така неумолими както и природните закони.
Тя облича якето си, подплатено с агнешка кожа, и двамата излизат навън в мразовитата нощ, където ментовият й дъх се превръща на пара в леденостудения въздух. Прекосяват паркинга, после шосето, хванати ръка за ръка, като че ли са влюбени гимназисти.
Макар да знае какво иска той, Хедър все пак не знае за нуждите му. Когато убиецът получи онова, което иска, и когато все пак то още не е утолило изгарящата му нужда, Хедър ще научи онази схема от усещания, която сега му е така позната: нуждата води след себе си отчаянието; отчаянието прераства в гняв; гневът води към омраза; омразата ражда насилие… а насилието понякога успокоява.
Небето е огромен къс кристал. Дърветата стърчат голи и обрулени в края на скования от студ ноември. Вятърът жално вие, препускайки през необятната прерия и нахлувайки в големия град. А насилието понякога успокоява.
По-късно, след като се е изпразнил в Хедър няколко пъти и вече не е впримчен в жарките прегръдки на похотта, убиецът разбира, че очуканата стая на мотела непоносимо болезнено му напомня за собственото му безцветно и жалко съществуване. Непосредственото му желание е заситено, но жадността му за нещо повече в живота, за посока и смисъл е неутолена.