— Сиера Невада е — отвърна Спайсър. — Почти две хиляди и петстотин метра надморска височина — точно тук, където сме. Декември е. Не можене да очаквате палми, тръстикови полички и „пиня колада“.
— Знаех, че ще е студено, но не толкова.
— Ще ви измръзнат задниците — рече грубо Спайсър.
— Сакото ми топли — заоправдава се Ослет. — От кашмир е.
— Браво на вас — рече Спайсър.
Той вдигна задната врата на колата и отстъпи встрани, за да могат Ослет и Клокър да си сложат куфарите в багажника.
Спайсър седна зад волана. Ослет седна отпред. На задната седалка Клокър отново заби глава в „Пърдящият кръвожадник от Ганимед“.
Известно време, докато се отдалечаваше от летището и приближаваше града, Спайсър мълчеше, но най-накрая се обади:
— Днес следобед очакват да падне първия сняг.
— Зимата е любимият ми сезон — рече Ослет.
— Да, но може и да не ви хареса чак толкова, ако се въргаляте в сняг до ушите, а хубавите ви ботуши се вкоравят и заприличат на холандски налъми.
— Знаете ли кой съм аз? — попита раздразнено Ослет.
— Да, сър — отвърна Спайсър, произнасяйки думите си по-отчетливо от всякога, но навеждайки леко глава, сякаш за да признае по-ниския си чин.
— Добре — каза Ослет.
На места от двете страни на пътя се извисяваха вечно зелени дървеса. Много от мотелите, ресторантите и крайпътните барове се радваха на островърхи, алпийски архитектурни форми, а имената им включваха думи, които напомняха за филми от рода на „Звукът на музиката“ и реплики на актьора Клинт Истууд: баварско това, швейцарско онова, Айгър, Матерхорн, Женева, Хофбрау.
— Къде е къщата на Стилуотър? — попита Ослет.
— Отиваме в мотел.
— Разбрах, че специален екип наблюдава къщата на Стилуотър — не се предаваше Ослет.
— Да, сър. От другата страна на улицата са в микробус с тъмни стъкла.
— Искам да отида при тях.
— Идеята ви не е много добра. Градът е малък — няма и пет хиляди жители, ако не се броят туристите. Около микробуса, който е между къщите, ще има много движение, а това ще направи впечатление на околните.
— Тогава какво предлагате?
— Обадете се на наблюдаващия екип по телефона, оставете им номер, на който и те да могат да ви се обадят. След това чакайте в мотела. Щом Мартин Стилуотър се обади на родителите си или позвъни на вратата им, ние ще ви уведомим.
— Още не се е обадил на своите, така ли?
— През последните два-три часа телефонът им звъня няколко пъти, но те не са си вкъщи, за да се обадят, така че не можем да кажем дали синът им звъни или някой друг.
— Значи нямат телефонен секретар? — рече Ослет, невярващ.
— Темпото на живота тук, в този затънтен край не изисква непременно всеки да има телефонен секретар.
— Страхотно! Е, щом не са си у дома, къде са тогава?
— Отидоха на пазар тази сутрин и преди малко спряха в един ресторант на шосе 203, за да хапнат нещо за обяд. След час-два ще се приберат вкъщи.
— Следите ли ги?
— Разбира се.
В очакване на приближаващия сняг скиорите вече пристигаха в града, натоварили ските си върху колите. Ослет забеляза, че бронята на някакъв автомобил е украсена с лепенка, върху която бе написано:
Като спряха на червения светофар зад една голяма лимузина, която сякаш бе натъпкана догоре с млади и русокоси жени в скиорски пуловери, достатъчни на брой, за да участват в поне десетина телевизионни клипа, рекламиращи балсам за устни, Спайсър каза:
— Чухте ли за проститутката в Канзас Сити?
— Удушена е — рече Ослет.
— Но няма доказателства, че е нашето момче, дори да е имало някой, който да е приличал на него и да е излязъл с проститутката от бара.
— Тогава вие не знаете последните новини. Резултатите от пробите на спермата в Нюйоркската ни лаборатория пристигнаха. Изследвали са ги — нашето момче е.
— Сигурни ли са?
— Напълно.
Планинските върхове изчезваха в притъмняващото небе. Цветът на облаците се променяше от пепеливо сиво с бели и по-тъмни ивици до антрацитно черно.
Настроението на Ослет също помръкна.
Светофарът светна зелено.
Като следваше лимузината с русите момичета, Алек Спайсър каза:
— Излиза, че Алфи може да прави секс.
— Но той беше програмиран да…