Голата млада жена, върху която все още лежи, сега му се вижда грозна и отблъскваща. Споменът за интимната му близост с нея го отвращава. Тя не може или не иска да му даде онова, от което той има нужда. Живеейки на най-долното стъпало в обществото, продавайки тялото си, тя самата е отрепка и следователно символ на неговото собствено отчуждение, което го вбесява.
Хедър е изненадана, когато той със сила забива юмрука си в лицето й. Ударът е достатъчно силен, за да я зашемети напълно. Щом тя се свлича, почти в безсъзнание, той плъзва двете си ръце покрай врата й и го сграбчва с всичката сила, на която е способен.
Борбата е кратка и безмълвна. Ударът, последван от изключителния натиск върху гръкляна й, довел до спиране на притока на кръв към мозъка й през сънната артерия, я прави неспособна да се съпротивлява.
Убиецът се безпокои да не привлече върху себе си вниманието на другите клиенти в мотела. Освен това за него е важно убийството да бъде тихо, защото по този начин то е по-лично, по-интимно и още по-удовлетворяващо.
Тя така тихо и покорно му се оставя, че това му напомня за природонаучните филми, представящи как някои паяци и богомолки убиват мъжките след първия и единствен полов акт без никакъв звук от страна на нападателя или жертвата. Смъртта на Хедър е белязана със знака на един студен и тържествен ритуал, равнозначен със стилизираната жестокост на тези насекоми.
Минути по-късно, след като взима душ и се облича, убиецът прекосява шосето между мотела и ресторант „Блу Лайф“ и влиза във взетата под наем кола. Той трябва да свърши работата си. Изпратен е в Канзас Сити, но не за да убие някаква си проститутка на име Хедър. Тя беше просто едно отклонение. Други жертви го очакват в този миг и той е достатъчно спокоен и съсредоточен, за да се справи с тях.
9.
В кабинета на Марти на пъстроцветната светлина от шарения абажур на настолната лампа, Пейджи стоеше до бюрото, загледана в малкия касетофон, и слушаше как съпругът й произнася напевно две тревожни думи, а гласът му бе ту меланхоличен шепот, ту тихо и яростно ръмжене.
Тя го слуша цели две минути, но най-накрая не издържа. Гласът му бе едновременно близък и чужд за нея, което бе далеч по-лошо, ако изобщо не го бе познала.
Пейджи изключи касетофона.
Осъзнавайки, че в дясната си ръка държи чаша червено вино, тя отпи една доста голяма глътка — беше добро калифорнийско каберне, което си струваше човек бавно да вкусва, обаче в момента Пейджи се интересуваше повече от неговия ефект, отколкото от вкуса му.
Застанал от другата страна на бюрото, Марти каза:
— Записани са поне още пет минути със същите думи — общо седем минути. Когато това се случи, преди да се бяхте върнали, аз направих известно изследване. — Марти посочи към едната стена, покрита с лавици, отрупана с книги, и добави: — В някои учебници по медицина.
Пейджи не желаеше да слуша какво има да й каже Марти. Възможността за сериозно заболяване й се струваше немислима. Ако нещо се случеше с Марти, светът щеше да е едно много по-тъмно и безинтересно място.
Тя не бе сигурна, че ще може да се справи с това да загуби съпруга си. Пейджи разбираше, че отношението й е особено. Та тя бе детски психолог, който в своята частна практика и в безплатните си консултации напътстваше децата как да преодоляват скръбта си и как да продължат да живеят след загубата на някое много близко същество!
Марти заобиколи бюрото и приближи към нея със своята вече празна чаша.
— Едно мозъчно затъмнение може да е симптоматично за няколко неща — каза той. — Например, ранна поява на болестта на алцхаймер. Струва ми се обаче, че трябва да изключим такава възможност. Ако на тридесет и три години съм развил болестта на алцхаймер, то сигурно за период от десет години аз ще съм единственият такъв случай.
Марти остави чашата си върху бюрото и отиде до прозореца, за да погледне навън в нощта през пролуките на плантаторските капаци на прозорците.
Изведнъж Пейджи трепна при мисълта, че в този миг той й се стори така безпомощен. Със своите сто осемдесет и два сантиметра, деветдесет килограма, весел нрав и безгранична любов към живота, винаги преди Марти й бе изглеждал най-солидното и устойчиво същество в света, заедно с неговите океани и планини. Сега той й се виждаше крехък като стъкло.
Все още с гръб към нея и загледан в нощта навън, Марти каза:
— А може да е било и нещо като мини удар…
— Не!
— Макар че от справката, която направих, това трябва да е мозъчен тумор.