— Това е бележка, признаваща самоубийство. Подправена е, но е толкова добра фалшификация, че никой графолог не би се усъмнил в достоверността й, тоест че е написана със собствената ръка на Стилуотър.
— Какво се казва в нея? — попита Ослет.
Като цитираше по памет, Спайсър рече:
— Имам червей. Той ме гризе отвътре. Всички ние сме омърсени. Поробени. Паразити сме отвътре. Не мога да живея по този начин. Не мога да живея.
— Това от случая в Мериленд ли е? — попита Ослет.
— Дума по дума.
— Човекът е бил откачен.
— Не смятам да споря с вас върху това.
— До трупа ли да оставим бележката?
— Да. Пипайте само с ръкавици… и прилепете пръстите на Стилуотър навсякъде след като го убиете. Хартията е с гланцово покритие — би трябвало добре да попива и съхранява пръстови отпечатъци.
Спайсър бръкна още веднъж в куфарчето и извади още един найлонов плик с цип, който съдържаше черна писалка.
— Това е „Пентъл Ролинг Райтър“. Взехме я от една кутия в чекмеджето на бюрото му.
— Тя е тази, с която е написана бележката, нали?
— Да. Оставете я някъде наблизо, около трупа… с отвъртяна капачка.
Усмихнат, Ослет оглеждаше предметите върху масата.
— Ще бъде много забавно, наистина — каза той.
Докато чакаха да им се обадят от екипа, който наблюдаваше къщата на старите Стилуотърови, Ослет реши да рискува и да се отбие в един магазин за ски, разположен сред десетките магазини и ресторанти на една пряка от мотела. Въздухът сякаш бе станал по-мразовит за краткото време, което бяха прекарали в стаята, а небето по-мораво.
Покупката в магазина беше първокласна. Той успя бързо да се снабди с хубаво и топло бельо от Швеция, термолитна грейка със сребърна подплата, сгъваема качулка и анатомически наколенници, дунапренови изолатори за глезените и китките, снегоходки от неръждаема стомана с гумени каишки и достатъчно много джобове дори за фокусник. Върху грейката бе сложил лилаво, спортно яке с термоизолация, отразяваща подплата, еластични шевове и специални подплънки на раменете. Ослет си купи и ръкавици — от италианска кожа и найлон. Бяха почти толкова еластични, колкото собствената му кожа. Помисли си дали да не вземе някои скъпи скиорски очила, но реши да се задоволи само със слънчеви — доста добра марка, тъй като всъщност нямаше намерение да кръстосва планината. Ботушите му за ски бяха страшилища — такива, каквито би сложил всеки Терминатор при условие, че би искал да си проправя път през железобетонни блокове.
Чувстваше се невероятно здрав и издръжлив.
Тъй като се наложи да изпробва всяка една част от скиорското си облекло, Ослет свали дрехите, с които бе влязъл в магазина. Служителят покорно сгъна дрехите и ги пъхна в една найлонова торба, която Ослет взе със себе си, връщайки се обратно в мотела, натъкмен в новия си екип.
С всяка изминала минута той ставаше все по-обнадежден относно новите перспективи. Нищо не повдига духа така както купуването на хубави неща.
Когато се върна в мотела, Ослет разбра, ме все още няма никакви вести, макар да бе отсъствал близо половин час.
Спайсър бе седнал в креслото пред телевизора и гледаше някакво предаване, както си беше със слънчевите очила. Някаква мастита негърка с огромна, бухнала прическа интервюираше четирима травестити, които като жени направили опит да се запишат във военния флот на Съединените щати. Отказали им разбира се, но те изглежда вярваха, че президентът би трябвало да се застъпи за тях.
Клокър, естествено, седеше на стол до прозореца и огрян от сребристия, буреносен зрак, четеше „Хъкълбери Кърк и Олигавените Проститутки от Алфа Кентавър“ или както там се казваше проклетата книга. Единственото доказателство за това, че все пак бе обърнал внимание на промяната в климатичните планински условия, беше промяната в облеклото му: Клокър бе сменил шарения, палячовски пуловер-жилетка с друг, който беше от кашмир, имаше ръкави и беше в такава ярко оранжева разцветка, че на човек му се обръщаше стомахът.
Ослет отнесе черното куфарче в едната от двете спални, разположени вляво и дясно на всекидневната. Той изпразни съдържанието му върху едното голямо легло, седна отгоре по турски, свали новите си слънчеви очила и заразглежда предметите, които така хитро и изкусно щяха да осигурят автентичността на трикратното убийство и самоубийство на Мартин Стилуотър след неговата смърт.