Вторият мъртвец седи отпуснат върху стола, брадичката му е върху гърдите. Не успя да извади оръжието, за което посегна. То е все още в кобура.
Убиецът го изважда. Още един специален модел. Заради късата цев, револверът се събира в сравнително големия джоб на якето.
Той болезнено усеща, че времето много бързо напредва. Излиза от фургона и затваря вратата след себе си.
Първите снежинки от зимната виелица се стрелват от северозападния небосклон, описвайки спирали. Духа мразовит вятър. Отначало снежинките са малобройни, но големи и пухкави.
Докато пресича улицата, упътвайки се към бялата къща с дъсчения обков и зелените капаци, убиецът изплезва език, за да улови някои от тях. Навярно така е правил и в детството си, когато е живеел на тази улица и се е радвал на първия сняг.
Няма спомени за снежни човеци, за бой със снежни топки с другите деца и за пързалки и шейни. Макар че сигурно е вършил всичко това, то е изличено от паметта му заедно с много други неща и сега дори не може да изпита сладостната носталгия от спомена за тях.
Пътека, покрита с каменни плочи, преминава през кафявата, вледенена пръст на предния двор.
Той изкачва трите стъпала и прекосява площадката пред входната врата.
На входа обаче изведнъж е скован от страх. От другата страна на прага е миналото му… А също и бъдещето му. Откакто внезапно се е осъзнал, отчаяно търсейки свободата, той за първи път стига толкова далече. Този миг можеше да се окаже най-решаващият в неговия поход на възмездието. Повратният момент! Родителите могат да бъдат предани съюзници в тежки мигове… тяхната вярност, тяхната надеждност… тяхната вечна любов… Убиецът се бои, че може да направи нещо сега, когато е пред прага на успеха… Може да ги отблъсне от себе си и да провали всички шансове за възвръщане на своя собствен живот. Толкова много е заложено на карта, ако се реши да натисне звънеца.
Разколебан, той се обръща към улицата и изведнъж е омаян от гледката, защото сега снегът вали много по-обилно отколкото, когато приближаваше къщата. Снежинките са все още огромни и пухкави — милиони снежинки! — и образуват малки вихрушки под напора на лекия северозападен вятър. Те са толкова ярко бели, че изглеждат лъчисти… като дантелено кристални пеперуди, изпълнени с мека, вътрешна светлина. И денят вече не изглежда мрачен. Светът е така притихнал и ведър — две качества, които бе срещал толкова рядко в своя живот — че е сякаш нереален… Или може би той просто е попаднал в една от онези кристални топки, показващи вечно малки, зимни пейзажи, които, щом бъдеха разклатени, на часа се изпълваха със снежни вихри.
Тази фантазия особено силно го привлича. Една част от него копнее за свят под стъклен похлупак, за доброволен и благодатен затвор, неподвластен на времето и промените — спокоен, чист, без страх и борби, без загуби, където сърцето никога не изпитва тревога.
Красив, красив, падащ сняг! Сняг, от който небето побелява преди земята — бяло, въздушно опиянение! Това е толкова прелестно и го затрогва толкова дълбоко, че в очите му бликват сълзи.
Чувствителността му е изострена. Понякога съвсем обикновени изживявания носят такава болка. Чувствителността е цяло проклятие в един тъй груб и нецивилизован свят.
Призовавайки цялата си смелост, той отново се обръща към къщата. Натиска звънеца, изчаква миг-два и пак го натиска.
Майка му отваря вратата.
Той няма спомен за нея, но интуитивно разбира, че тази е жената, която му е дала живот. Лицето й е леко закръглено и сравнително гладко за възрастта й. То е самата доброта! Неговите собствени черти са като далечно ехо на нейните. Очите й са също толкова сини, колкото и неговите, които вижда сутрин в огледалото, макар че нейните са сякаш два прозореца към една душа много по-чиста от неговата.
— Марти! — възкликва изненадано майка му и веднага топло му се усмихва, разпервайки ръце за прегръдка.
Трогнат от незабавния и радушен прием на майка си, той прекрачва прага и се озовава в прегръдките й. Притиска се в нея така, сякаш ако я пусне, ще се удави.
— Мили, какво става? Какво се е случило? — пита го тя.
Едва тогава убиецът разбира, че всъщност той хлипа. Толкова е развълнуван от нейната обич и толкова благодарен, че най-после е намерил дом, който му принадлежи и където той е добре дошъл, че не може да овладее чувствата си.
Заравя лице в белите й коси, ухаещи леко на шампоан. Толкова е топла… по-топла от другите хора и той се пита дали всички майки са такива.