Тя извиква баща му:
— Джим! Джим, ела бързо!
Убиецът се опитва да говори, опитва се да й каже, че я обича, но гласът му секва, преди да може да произнесе и една дума.
Тогава на вратата, забързан, се показва баща му.
Макар сълзите да размазват образа му, той веднага го познава. Прилича повече на него, отколкото на майка си.
— Марти, сине, какво се е случило?
Убиецът е запазил една прегръдка и за баща си, неизказано благодарен за отворените му обятия. Вече не е самотен, вече живее в света под стъклен похлупак, вече е ценен и обичан. Обичан!
— Къде е Пейджи? — пита майка му, поглеждайки навън, в снежната виелица през отворената врата. — Къде са момичетата?
— Тъкмо обядвахме в ресторанта — намесва се баща му, — когато Джейн Торисън ни каза, че са съобщили за тебе в новините. Уж си бил застрелял някого, но май всичко било измама. Нищо не можахме да разберем.
Убиецът още не може да си поеме дъх и не е в състояние да отговори.
— Опитвахме се да ти се обадим, веднага щом влязохме вкъщи — подхваща отново баща му, — но ни отговори телефонният ти секретар и ние ти оставихме съобщение.
Майка му пита повторно за Пейджи, Шарлът и Емили.
Той трябва да се овладее, защото фалшивият баща може да пристигне всеки момент.
— Мамо, татко! Сполетя ни голяма беда! — казва им той.
— Трябва да ни помогнете! Моля ви! Боже мой, трябва да ни помогнете!
Майка му затваря вратата и декемврийският мраз остава отвън. Двамата го повеждат към всекидневната — от едната страна майка му, от другата баща му — обградили го с любовта си, докосващи го с ръцете си, с лица, преливащи от съчувствие и нежност. Той си е у дома. Най-после у дома!
Не си спомня и всекидневната — така, както не помни майка си и баща си, снега в своето детство. Подът от дъбови дъски, нашарени с по-тъмни пръстени, е застлан с килим в прасковено розово и зелено — персийски тип. Мебелите са тапицирани с дамаска, а дървените им части са от червеникавокафяво черешово дърво. На полицата над камината има две вази с изрисувани китайски пагоди върху тях. Между вазите бавно и тържествено тиктака часовник.
Майка му го отвежда до дивана и казва:
— Мили, чие яке си облякъл?
— Моето — отвръща й той.
— Но това е новият модел на студентските якета!
— Пейджи и децата добре ли са? — попита баща му.
— Да, добре са. Не са ранени — отговаря му той.
Майка му докосва с пръсти якето.
— В училище приеха този модел едва преди две години — казва тя.
— Мое е — повтаря убиецът и сваля бейзболната си шапка, преди майка му да забележи, че тя е малко голяма за него.
На едната стена са окачени негови снимки, а също на Пейджи и децата на различни възрасти. Той извръща очи от тях. Вълнуват го толкова силно, че може отново да се разплаче.
Трябва да се съвземе и да овладее чувствата си, за да може най-добре да предаде на родителите си в колко сложна и загадъчна ситуация се намират. Тримата разполагат със съвсем малко време, за да обмислят плана си на действие, преди да пристигне натрапникът.
Майка му сяда на дивана до него. Взима между дланите си дясната му ръка и я стиска окуражително.
От лявата му страна неговият баща е седнал на самия край на едно от креслата. Навежда се напред загрижен, внимателен, тревожно навъсил чело.
Иска да им каже толкова неща, а не знае откъде да започне. Колебае се. За миг го обзема страх — струва му се, че никога няма да намери първата дума, че ще онемее или ще блокира психически и то много по-лошо, отколкото тогава в кабинета, когато се опитваше да напише първото изречение на своя първи роман.
Когато обаче изведнъж започва да говори, думите се изтръгват от устата му така, както бурната водна стихия би срутила язовирен бент.
— Един човек… има един мъж, който изглежда точно като мене! Дори аз не мога да открия никаква разлика… Той е откраднал живота ми! Пейджи и момичетата мислят, че аз съм той, но не съм… Не зная кой е, нито как е успял да заблуди Пейджи! Той е взел спомените ми, оставил ме е без нищо… и аз просто не зная как… не зная как… как е могъл да открадне толкова много от мене и да ме остави толкова празен и ограбен!!!
Баща му изглежда разтревожен! И как няма да е, след тези ужасни разкрития?! Но в уплахата на баща му има нещо не както трябва, нещо неопределимо, което не може да бъде назовано.