Ръцете на мама сграбчват дланта му повече инстинктивно, отколкото съзнателно. Той не смее да я погледне.
Убиецът бързо продължава, съзнавайки, не те са объркани. Няма търпение да им обясни, за да ги накара да разберат.
— Говори като мене, ходи като мене, има същата стойка, изглежда така, като че ли наистина съм аз. Ето защо аз доста мислих, опитвах се да разбера кой е той, откъде може да е дошъл и стигах винаги до едно и също обяснение. Дори да ви се струва невероятно, все пак това би трябвало да е както във филмите… нали разбирате… като с Кевин Макарти или Доналд Съдърланд в новата версия на „Нашествието на крадците на тела“… нещо нечовешко, не от този свят, нещо, което може да подражава отлично на хората, да изцежда спомените им, да става човек… Само че по някаква причина това същество не можа да ме убие и да се отърве от трупа ми след като вече е взело онова, което е било в съзнанието ми.
Той замлъква, останал без дъх.
Миг-два родителите му мълчат.
Споглеждат се. Не му харесва този поглед… никак не му харесва…
— Марти — казва баща му, — защо не започнеш отначало? Говори по-бавно и ни разкажи какво се е случило — едно по едно…
— Опитвам се да ви кажа! — възкликва той, отчаян. — Зная, че е невероятно… просто не е за вярване! Но, татко, аз ви казвам истината!
— Искам да ти помогна, Марти. Искам да ти вярвам. Така че просто се успокой, кажи ми всичко отначало и ми дай възможност да разбера.
— Нямаме много време! Нима не разбирате?! Пейджи и момичетата идват насам с това… това същество, това нечовешко нещо! Трябва да ги освободя от него! С ваша помощ трябва някак да го убия и да си върна семейството, преди да е станало твърде късно.
Майка му е пребледняла и хапе устни. Очите й се замъгляват, изпълват се със сълзи. Ръцете й така силно го стискат, че почти го боли. В него се надига плаха надежда, че поне тя разбира колко бързо трябва да се действа и каква е истинската природа на грозящата ги опасност.
— Всичко ще бъде наред, мамо — казва той. — Ще се справим някак. Заедно имаме голям шанс.
Той поглежда през единия от прозорците в предната част. Очаква да види как бялата кола пристига по заснежената улица и как спира в алеята. Още не. Все още имат време — минути… секунди може би, но все пак време.
Баща му се прокашля и казва:
— Марти, не зная какво става тук…
— Казах ти какво става! — изкрещява той. — По дяволите, татко! Да знаеш само какво преживях! — В очите му отново напират сълзи, но той се мъчи да ги сдържи. — Толкова съм страдал, толкова съм се страхувал… откакто се помня… Уплашен, самотен… непрекъснато се опитвах да разбера…
Баща му протяга ръка и я поставя върху коляното му. Разтревожен е, но не така, както би трябвало да бъде. Видимо той не е ядосан, че някакво чуждопланетно същество е откраднало живота на сина му и не е така уплашен, както би трябвало да бъде, щом вече знаеше, че по земята сега се разхожда същество, което минава за човек. Той е по-скоро само разтревожен и… тъжен. Върху лицето му личи, а в гласа му се усеща особена тъга, която не може да се сбърка с нищо друго.
— Не си сам, сине. Ние винаги ще бъдем с тебе. Бъди сигурен в това!
— Ще бъдем до теб — казва майка му. — Ще ти осигурим каквато помощ искаш!
— Ако Пейджи идва, както казваш — добавя баща му, — ще седнем заедно, когато дойде, ще поговорим и ще се опитаме да разберем какво става.
Гласовете им звучат някак наставнически — сякаш говорят на интелигентно и проницателно дете, но все пак дете.
— Млъкнете! Просто замълчете!
Той изтръгва ръката си от майчините длани и скача от дивана, разтреперан от отчаяние и гняв.
Прозорецът… Падащият сняг… Улицата… Още няма кола… но скоро ще дойде.
Извръща се от прозореца и застава с лице към родителите си.
Майка му е седнала на края на дивана, покрила е лице с ръцете си. Привела е рамене, сякаш притисната от скръб и отчаяние.
Трябва да ги накара да разберат. Тази нужда го е обсебила. Но е съсипан от неспособността си да обясни на своите родители дори най-основните неща от тази ситуация.
Баща му се надига от стола. Изправя се нерешително. Отпуснал е ръце.
— Марти, ти дойде тук за помощ и ние искаме да ти помогнем. Господ е свидетел, че искаме! Но как да ти помогнем, щом ти не ни позволяваш да го сторим?!
Смъквайки длани от лицето си, мокро от сълзите, майка му казва: