Бунгалото беше също от дясната страна на тесния път — имение съседно на огромния парцел, собственост на някогашната секта. Разположено на стотина метра от улицата, в края на една непавирана пътека, то бе едно от многото бунгала, разположени из околните хълмове, всяко върху един-два акра земя.
Беше едноетажна постройка, облицована с кедрови греди, посребрели от времето. Покривът беше от каменни плочи, отпред имаше малка, закрита веранда, а основата беше от речен камък. През годините майка му и баща му бяха разширявали бунгалото и сега то се състоеше от две спални, кухня, всекидневна и две бани.
Спряха колата пред бунгалото и излязоха навън. Околните борове и различните калифорнийски ели — захарни, ponderosa и други — бяха вековни и огромни, а кристално свежият въздух беше изпълнен с техния аромат. Килим от изпокапали борови игли и многобройни шишарки покриваше имението. Снегът достигаше земята само през пролуките между дърветата и гъсто сплетените им клони.
Марти отиде до бараката зад бунгалото. Вратата бе затворена с дървено резе. Вътре, вдясно от входа, до стената на няколко сантиметра под пръстения под беше заровен резервният ключ, увит в найлонова кесийка.
Когато се върна пред бунгалото, Марти забеляза, че Емили е клекнала под най-голямата ела и много съсредоточено разглежда шишарките, нападали под нея. Шарлът се правеше на балерина, подскачайки върху малката просека между дърветата. Точно там снегът падаше на плътна, непрекъсната струя подобно на лъч от прожектор.
— Аз съм Снежната царица! — обяви задъхано Шарлът, докато се въртеше и подскачаше. — Зимата е в моите владения! Мога да заповядвам на снега да вали! Мога да направя света блестящ и бял, и красив!
Емили започна да събира шишарки, а Пейджи каза:
— Мила, не разрешавам да внасяш тези шишарки вътре.
— Ще правя изкуство.
— Те са мръсни!
— Красиви са.
— Красиви и мръсни! — възрази Пейджи.
— Тогава ще правя изкуство тук.
— Падай снежецо! Духай, снежен ветре! Въртете се, снежинки, летете и танцувайте! — заповядваше танцуващата Снежна царица, а Марти изкачи дървените стъпала, прекоси малката веранда и отключи входната врата.
Сутринта момичетата се бяха облекли с дънки и вълнени пуловери, за да са готови за планината. Носеха също дебели, подплатени с дунапрен якета както и дебели ръкавици. Сега искаха да поостанат навън и да поиграят. Но дори и да имаха ботуши, играта на открито би била невъзможна. Този път бунгалото не беше ваканционно скривалище, а монашеска обител, която те биха могли да превърнат в крепост, защото в гората наоколо се криеше нещо много по-опасно от кръвожадните вълци.
Вътре се носеше слабата миризма на плесен. Изглеждаше по-студено отколкото навън.
Сложиха няколко цепеници в камината, а останалите дърва за горене наредиха от едната страна на широкото и дълбоко огнище. По-късно щяха да запалят огън. За да затопли бързо бунгалото, Пейджи мина от стая в стая и включи електрическите нагреватели, монтирани в стените.
Застанал до един от прозорците, загледан в улицата, отвъд верандата и пътеката, Марти взе безжичния телефон, който бе донесъл от колата, опитвайки отново да се свърже с родителите си в Мамът Лейкс.
— Татко — рече Шарлът, докато той набираше номера, — току-що се сетих нещо… Кой ще храни Шелдън, Боб, Фред и всичките други приятелчета, щом нас ни няма?
— Вече съм уредил мисис Санчес да се грижи за тях — излъга той, защото още нямаше смелостта да й каже, че всичките й любимци са мъртви.
— О, добре тогава. Хубаво, че мисис Санчес не се е разбесняла все пак.
— Татко, на кого звъниш? — попита Емили, когато Марти чу първия сигнал от другия край на линията.
— На баба и дядо.
— Кажи им, че ще им направя скулптура от шишарки.
— Олеле! — възкликна Шарлът. — Това ще ги накара да повърнат от радост.
Телефонът там звънеше трети път.
— Те харесват изкуството ми — не отстъпваше Емили.
— Ами как няма да го харесват?! — рече Шарлът. — Нали са ти баба и дядо?!
Четвърто позвъняване.
— Да, ама и ти не си Снежната царица — ядоса се Емили.
— Царица съм.
Пети път.
— Не си! Ти си Снежното джудже.
— А ти си Снежната жаба — отвърна на удара Шарлът.
Шести път.
— Снежен червей!
— Снежна какавида!
— Снежен сопол!
— Снежно повръщало!
Марти ги изгледа строго, което сложи край на тяхното състезание по епитети, обаче двете все пак се изплезиха една на друга.
След седмото позвъняване той сложи пръста си на копчето „КРАЙ“, но преди да го натисне, връзката бе осъществена.
Този, който бе вдигнал слушалката отсреща, мълчеше.
— Ало? — рече Марти. — Мамо? Татко?
С глас едновременно сърдит и тъжен, мъжът от другия край каза:
— Как можа и тях да излъжеш?
Марти почувства, че кръвта в жилите му и мозъкът в костите му се превръщат на лед, не защото в бунгалото бе студено, а защото гласът отсреща бе точно копие на неговия.
— Защо да обичат повече теб, а не мен? — питаше Другият с разтреперан от вълнение глас.
Марти потъна в обятията на смъртния ужас. Беше като в някакъв нереален и объркан кошмар. Сякаш сънуваше с отворени очи.
— Не ги докосвай, копеле! Само да си ги пипнал! — Изхриптя той.
— Те ме предадоха.
— Искам да говоря с майка ми и баща ми — настоя Марти.
— Твоите майка и баща ли? — рече Другият.
— Дай им слушалката!
— За да им разкажеш още лъжи ли?
— Веднага им дай слушалката! — процеди през зъби Марти.
— Те няма вече да слушат лъжите ти.
— Какво си направил?
— Свършено е с тях, заради това, че те послушаха.
— Какво си направил?!
— Не пожелаха да ми дадат онова, от което имах нужда.
Когато разбра, ужасът на Марти се превърна в скръб. Миг-два той не бе в състояние да говори.
— Имах нужда просто да ме обичат — каза Другият.
— Какво си направил?! — изкрещя Марти и продължи. — Кой си?! Какво си?! Твойта кожа! Какво си ти?! Какво си, направил?!
Без да обръща внимание на въпросите на Марти, отговаряйки им със свои собствени въпроси, Другият нареждаше:
— Нима ти не обърна Пейджи срещу мене? Моята Пейджи, моята Шарлът, моята малка, сладка Емили! Нима имам някаква надежда да си ги върна? Или трябва да убия и тях?
Гласът му секна за миг от вълнение, но после продължи.
— О, боже! Имам ли поне малко кръв в жилите им? Хора ли са още или ти си ги превърнал в нещо друго?
Марти осъзна, че те изобщо не разговарят. Беше истинска лудост да се опита да проведе разговор. Колкото и да приличаха един на друг, колкото и еднакви да бяха гласовете им, те нямаха обща основа. В основата си двамата бяха така различни, като да бяха представители на различни биологични видове.
Марти натисна копчето „КРАЙ“.
Ръцете му трепереха толкова силно, че изпусна слушалката.
Когато се извърна от прозореца, видя двете момиченца, застанали една до друга, хванати за ръце. Докато крещеше по телефона, Пейджи бе дотичала от едната спалня, където тъкмо бе нагласила нагревателя.
Образите на майка му и баща му, скъпи спомени за един детски свят, изпълнен с любов, нахлуха в съзнанието му, но той ги пропъди решително. Ако сега се поддадеше на скръбта и загубеше ценно време в сълзи, щеше да осъди Пейджи и момичетата на сигурна смърт.
— Той е тук — каза Марти. — Идва насам и нямаме много време.