— Такъв стрес, че съм изпаднал в безсъзнание за седем минути?!
— Ами да! Защо не? Обзалагам се, че лекарите ще ти кажат точно това.
Марти я изгледа скептично.
Пейджи отново се притисна към него.
— Напоследък всичко ни вървеше така добре. Дори прекалено добре. Човек има склонност да се поддава на суеверия в такива случаи. Но ние работихме упорито и сами сме спечелили всичко това. Нищо лошо няма да се случи! Чуваш ли?
— Чувам — отвърна той и я притисна още по-силно.
— Нищо лошо няма да се случи — повтори тя. — Нищо.
10.
След полунощ е.
Кварталът се слави с големи имения и просторните къщи са разположени далече от пътя. Огромни дървета, толкова стари, та изглежда, че почти са развили някаква интелигентност с годините, стоят на стража от двете страни на улиците и бдят над преуспяващите обитатели. Червените им клони, обрулени от есенния вятър, трепкат като високочестотни антени, събиращи информация за евентуални опасности, грозящи благополучието на онези, които спят зад тухлените и каменни стени.
Убиецът спира колата зад ъгъла на къщата, в която трябва да свърши работата си. Останалата част от пътя изминава пеша, като си тананика тихо някаква собствена, весела мелодия и се държи така, сякаш е минавал по тези тротоари поне десет хиляди пъти преди.
Плахото поведение винаги се забелязва, а когато се забележи, винаги предизвиква тревога. От друга страна човек, който действа смело и прямо, се смята за честен и безобиден, не му обръщат много внимание и по-късно напълно го забравят.
Духа студен, северозападен вятър.
Нощта е безлунна.
Една подозрителна кукумявка монотонно повтаря един и същ въпрос.
Къщата е в стил 18-ти век, построена е от тухли и има няколко бели колони. Около имението минава ограда от железни пръчки със заострени върхове.
Градинската порта е отворена и изглежда е стояла така много години. Мудността и спокойният живот в Канзас Сити не могат дълго да устоят на параноята.
Той тръгва по алеята така, сякаш е собственикът на това имение, стига до стълбите за главния вход на къщата, изкачва се нагоре и спира пред вратата, за да отвори ципа на един от малките джобове на коженото си яке. От него убиецът изважда ключ.
До този момент той няма представа, че ключът е у него — не знае кой му го е дал, но веднага разбира предназначението му. Това се е случвало с него и преди.
Ключът става за ключалката на секретната брава.
Той отваря вратата и вижда зад нея тъмно антре. Прекрачва прага, влиза в топлата къща и изважда ключа от секретната брава. После тихо затваря вратата след себе си.
След като прибира ключа, той се обръща към таблото с алармената инсталация до вратата. От момента на влизане има на разположение шестдесет секунди, за да набере верния код, с който да изключи алармената система. В противен случай ще дойде полицията. Той си спомня неутрализиращата шестцифрена поредица точно, когато е необходимо, и натиска съответните бутони.
От някакъв вътрешен джоб на якето си убиецът този път изважда изключително компактни очила за гледане на тъмно, каквито произвеждат за нуждите на армията и каквито не се продават на цивилни граждани. Тези очила увеличават и най-слабия светлинен лъч десет хиляди пъти. С тях той може да се движи през съвсем тъмни стаи така уверено, сякаш са запалени всички лампи.
Докато се качва по стълбите, измъква оръжието си „Хеклер и Кох“ П7 от големия кобур, скрит под якето му. Двуредният пълнител съдържа осемнадесет патрона.
Заглушителят е пъхнат в малко джобче на самия кобур. Убиецът го измъква и тихо го навива върху дулото на пистолета. Заглушителят ще му гарантира от осем до дванадесет сравнително безшумни изстрела, но след това действието му бързо намалява и той не би могъл да изпразни целия пълнител, без да събуди останалите обитатели на къщата и съседите.
Осем изстрела ще му бъдат предостатъчни.
Къщата е голяма и на втория етаж, който е във формата на „Т“, има десет стаи. Не му е нужно обаче да търси жертвите си. Той познава плана на къщата така добре, както и този на града.
През очилата всичко има зеленикав оттенък, а белите предмети като че ли греят с някаква вътрешна, призрачна светлина. Той се чувства така, сякаш е в научнофантастичен филм и като някакъв неустрашим герой, изследващ друго измерение или друга планета, досущ като земята, с изключение на няколко жизненоважни аспекта.