После осъзна, че лежи върху покритата със сняг тухлена площадка пред вратата. Зачуди се как ли се е отзовал тук. Беше сигурен, че просто е полегнал да дремне малко, ала болките в гърба му показваха друго: той бе паднал върху това странно легло и ударът бе силен.
Марти се загледа нагоре през падащия сняг и бледата светлина на зимната привечер… видя буквите издълбани в гранита, както и надрасканите върху него.
ТОЙ ЩЕ ВИ ИЗДИГНЕ ДО НЕБЕТО
ГЛУПОСТИ НА ТЪРКАЛА
Разбра, че е прострелян едва, когато Пейджи изтича от църквата и коленичи до него. Тя викаше: „Марти! О, Боже! Боже мой! Той те простреля! Улучи те мръсникът!“
„Ами да, разбира се! Ето какво било. Прострелян съм. Не би могъл да ме промуши с копие от лед.“
Пейджи стана и вдигна мосберга. Чуха се два изстрела. Те изтрещяха извънредно силно и съвсем не бяха като коварния куршум, който го повали върху тухлите.
Марти извърна глава, любопитен да види колко близо е техният неуморен враг. Очакваше, че двойникът ще се прицелва в него само на няколко метра разстояние, недосегаем за ловните патрони.
Другият обаче го нямаше — той бе някъде извън църквата и извън обсега на двата куршума, които Пейджи изстреля по него. Той беше черна фигура на бяло поле. Гаснещата сумрачна светлина замъгляваше до болка познатите черти на лицето му. Като се стрелкаше напред и назад в снега, напред и назад, мършав и ловък, той приличаше на вълк, който преследва стадо овце, зорко дебнещ и търпелив, изчакващ своето време — мига на пълна безпомощност.
Леденото острие, пронизало Марти, с всеки следващ миг се превръщаше в огнена кама. С топлината дойде и зашеметяващата болка, от която дъхът му секна. Най-сетне абстрактната представа за рана от куршум бе изразена чрез езика на действителността.
Пейджи отново вдигна дулото на ловната пушка.
Болката помогна на Марти да възвърне яснотата на съзнанието си.
— Недей да хабиш напразно патроните — рече той. — Остави го засега. Помогни ми да стана.
С нейна помощ Марти се изправи на крака.
— Много ли лошо те е ранил? — попита разтревожено тя.
— Е, не съм умрял, нали? Дай да влезем вътре, че онзи може пак да стреля.
Марти влезе след нея в преддверието на църквата, където в мрака се процеждаше оскъдната светлина, струяща през отворената врата и изпочупените кръгли прозорчета.
Момичетата плачеха. Шарлът плачеше по-силно от Емили. Марти се опита да ги успокои.
— Нищо ми няма. Просто малка драскотина. Трябва ми само малко бинт от аптечката с образа на Снупи и всичко ще е наред.
Всъщност лявата му ръка бе наполовина изтръпнала. Можеше да си служи с нея само отчасти. Когато свиваше дланта си, не можеше да я стисне в юмрук.
Пейджи се пъхна в тясната ниша до вратата, където вятърът свиреше и шушнеше нещо, и надникна към Другия.
За да добие по-ясна представа за раната си, Марти пъхна ръка под якето и много внимателно и предпазливо опипа лявото си рамо отпред. Дори при съвсем леко докосване той усещаше такава свирепа болка, че трябваше да стисне зъби, за да не извика. Вълненият му пуловер беше напоен с кръв.
— Вземи момичетата и ги заведи по-навътре в църквата — прошепна Пейджи, макар че техният враг едва ли можеше да ги чуе в тази буря. — Заведи ги чак в другия край.
— Какви ги говориш?!
— Аз ще го чакам тук.
— Мамо недей! — изплакаха децата. — Ела с нас, мамо! Молим те!
— Ще се справя — каза Пейджи. — Нищо няма да ми стане. Наистина! Всичко е идеално! Не виждате ли? Марти, когато мръсникът усети, че ти се отдалечаваш, той ще влезе в църквата. Ще си мисли, че сме заедно.
Докато говореше, Пейджи сложи още два патрона в магазина на пушката на мястото на онези, които вече бе изразходвала и добави:
— Той изобщо не предполага, че аз ще го чакам тук.
Марти си спомни, че бе водил същия спор с Пейджи малко преди това, в бунгалото, когато тя бе поискала да излезе навън и да се скрие при скалите. Планът й не бе успял, макар и не поради недомислие. Другият бе минал покрай нея с джипа си, очевидно неподозиращ, че тя лежи и го дебне. Ако той не бе погодил онзи непредсказуем номер — да влезе направо с джипа през стената на бунгалото — Пейджи навярно щеше да се промъкне до него и да го нападне в гръб.
Както и да е, Марти не желаеше да я оставя сама при вратата. Пък и нямаше време за спорове, защото раната сигурно скоро щеше да изцеди и последните му сили. Освен това той самият не можеше да предложи друг, по-добър план.