В мрака Марти едва разпознаваше лицето на Пейджи.
Надяваше се, че не го вижда за последен път.
Той хвана Шарлът и Емили за ръце, изведе ги от преддверието на църквата и тримата се отправиха навътре към олтара. Миришеше на прах, влага и дивечова козина — не една дребна животинка бе намерила подслон тук, след като членовете на сектата бяха напуснали църквата, захващайки се да сглобяват парчетата от разбитите си души, вместо да се възвисят и да седнат отдясно на Бога.
От север напористият вятър запращаше снежни струи през счупените стъкла на прозорците. Ако зимата имаше сърце, безчувствено и изсечено от лед, то не би било по-студено от тази църква, нито пък смъртта би могла да бъде по-арктична.
— Студено ми е на краката — оплака се Шарлът.
— Шшшт! Зная — отвърна й Марти.
— И на мене — обади се шепнешком Емили.
— Зная.
Като изразиха неудоволствието си от нещо толкова обикновено, изведнъж тяхното положение им се видя не чак така опасно и страшно.
— Ама наистина ми е студено — уточни Шарлът.
— Вървете, трябва да отидем ей-там.
Децата не носеха ботуши. Бяха обути в маратонки. Снегът не само бе навлажнил материята, но бе запълнил всички ръбове и се бе превърнал на лед. Марти си помисли, че е още твърде рано да се тревожат за измръзване. За това беше нужно време, а те може би нямаше да живеят достатъчно дълго, за да страдат от него.
Централният кораб на църквата бе огромен и изпъстрен със сенки като с траурни гирлянди, но все пак бе по-светъл отколкото преддверието. Двойни стреловидни прозорци заоблени в горния си край, изпълваха двете странични стени, устремени към куполния покрив. През тях струеше достатъчно светлина — виждаха се редиците църковни пейки и дългата централна пътека, водеща към ограденото пространство на олтара, самият олтар и дори амвонът в предната част.
Най-яркото нещо тук беше сквернословието на вандалите, които с ярък спрей бяха изписали вътрешните стени с много повече неприлични думи отколкото външните. Още когато видя боята отвън Марти си помисли, че тя сигурно е фосфорна. И наистина — в по-тъмните кътчета по стените драсканиците се виеха и грееха в мрака: оранжеви, сини, зелени и жълти, застъпващи се, успоредни, преплитащи се. В крайна сметка те бяха като същински змии, плъзнали по стените.
Марти бе извънредно напрегнат в очакване Другият да стреля.
При олтара нямаше врата.
— Продължавайте напред — побутна той децата.
Тримата стигнаха до олтарния подиум. Липсваше каквато и да било църковна утвар. Само на задната стена бе окачен десет метров дървен кръст, обвит в паяжини.
Вече почти не усещаше лявата си ръка и все пак чувстваше, че е някак отекла. Болката бе същата като при зъб с абсцес, само че сега беше в рамото. Гадеше му се. Дали беше от загубата на кръв или от страх за Пейджи, или пък защото трудно се ориентираше в църквата… Кой можеше да каже?
Пейджи се дръпна от входа на църквата и се притаи в един ъгъл на преддверието, където светлината не достигаше, дори някой да отвореше вратата още повече.
Взирайки се в празното пространство между вратата и касата, тя виждаше неясната, сумрачна светлина и пърхащите снежинки. Пейджи вдигна пушката няколко пъти. И винаги когато й се струваше, че сблъсъкът е неизбежен, дъхът и спираше в гърлото.
Не й се наложи дълго да чака. Той дойде след три-четири минути и съвсем не беше така предпазлив, както тя очакваше. Очевидно усетил, че Марти се е придвижил навътре в църквата, Другият влезе уверено, дръзко.
Като прекрачи прага, той се открои, огрян от гаснещата светлина, и Пейджи се прицели в средата на гръдния му кош. Пушката подскачаше в ръцете й още преди да натисне спусъка, а при изстрела оръжието даде силен откат. Тя веднага сложи втори патрон и отново стреля.
Първият изстрел го улучи и тежко го рани. Но вторият навярно рани повече касата на вратата, отколкото него самия, защото той веднага се хвърли назад и изчезна.
Пейджи знаеше, че го е ранила сериозно, но нямаше нито вик, нито болезнени стонове. Тя излезе навън предпазливо и с надежда, че ще завари труп на стълбите пред входа. Ала него го нямаше. Все пак бързото му изчезване някак си изобщо не й се видя чудно. Удиви я по-скоро начинът, по който Другият бе изчезнал и то до такава степен, че Пейджи се обърна и с присвити очи изгледа фасадата на църквата — сякаш той бе някакъв чевръст паяк.
Би могла да претърси наоколо и да го открие, но си помисли, че той сигурно точно това иска. Обезсърчена, Пейджи отново влезе в църквата на бегом.