Емили отвори третата врата.
— Стълби!
Сред пейките е. Провира се между тях. Целият е в слух.
Чува как се затръшва врата.
Чака.
Ослушва се.
Глад. Изгарящата болка утихва малко, превръщайки се в гореща рана. Кървенето намалява, а после кръвта започва да се съсирва. Сега гладът го връхлита, защото тялото му изисква огромни количества гориво, за да осигури ускореното изграждане на засегнатите тъкани.
Той вече е стопил телесните си мазнини и белтъчини чрез своите скоростни обменни процеси, за да възстанови по спешност разкъсаните си кръвоносни съдове. Метаболизмът му безмилостно ускорява темпото си все повече и повече — една напълно автономна функция, над която той няма никаква власт.
Тази надареност, която го прави така неуязвим в сравнение с другите хора, скоро ще започне да иска жертви. Теглото му ще намалее. Гладът ще се увеличава, докато се превърне в агония от смъртоносна рана. Гладът ще стане стръвен. Стръвта ще се превърне в отчаяна нужда.
Започва да мисли, че трябва да се откаже, но той е толкова близо. Толкова близо! Те бягат… Всички пътища за помощ са прекъснати. Не биха могли да устоят. Ако упорства, след минути само те всички ще са мъртви.
Освен това омразата и яростта му са също толкова мощни, колкото и гладът. Убиецът трескаво търси насладата, която само зверското насилие може да му даде.
Върху екрана в неговото съзнание мамещо проблясват картини от жестоки убийства: пръснати от куршум глави, раздробени с чук лица, извадени очи, разкъсани гърла, насечени тела, бляскащи ножове, секири, брадви… отрязани крайници, запалени жени, пищящи деца, насинени вратове на млади проститутки, човешко месо, разлагащо се под влиянието на киселина…
Той изпълзява изпод пейките и се озовава на централната пътека. Надига се леко, но остава клекнал.
Стените гъмжат от ярки, чуждоземни йероглифи.
Той е в бърлогата на звяра.
Чужд, непознат… Извънземен и зъл.
Страхът му е огромен, но подклажда яростта му.
Убиецът бързо прекосява помещението, провира се през перилата и се упътва към вратата, зад която са те.
Слаба и несигурна като паяжина, светлината се процеждаше през невидимите прозорци някъде горе над виещите се стълби.
Постройките, с които бе свързана църквата бяха двуетажни. Може би имаше свързващ коридор между тези стълби и някоя друга сграда, но Марти нямаше представа накъде отиваха. Затова именно му се искаше да бяха излезли през втората врата навън.
Безчувствената му ръка обаче му пречеше много, а болката в рамото му, засилваща се с всяка изминала минута, изсмукваше почти всичките му жизнени сили. Църквата не бе отоплявана с години и бе студена също като света отвън, но поне предлагаше завет и ги спасяваше от вятъра. Предвид раната си и вилнеещата буря, Марти бе сигурен, че не би издържал дълго навън.
Момичетата се изкачваха пред него.
Пейджи беше последна и се вайкаше на висок, глас, защото вратата в основата на стълбището също нямаше ключалка, както и вратата на ризницата. Тя се качваше по стълбите, обърната с гръб, тъй като ги прикриваше и държеше под око цялото пространство зад тях.
Скоро стигнаха до голям прозорец с няколко стъкла, разположен върху външната стена. Той беше източникът на светлина за пространството по-долу. По-голямата част от прозрачното стъкло бе непокътната. Светлината, падаща върху виещото се нагоре стълбище бе също така слаба и неясна, както и тази по-долу. Следователно и в по-горния участък от стълбите светлината идваше от също такъв прозорец.
Марти започна да се движи по-бавно. С всяко стъпало дишането му ставаше все по-трудно, като че ли изкачваха височини, където съдържанието на кислород бе критично ниско. Болката в лявото му рамо се усили, а пристъпите на гадене станаха по-мощни.
Зацапаната мазилка по стените, посивелите дървени стъпала, светлината, подобна на мръсна вода, му напомняха за потискащите шведски филми от 50-те и 60-те години, в които се разказваше за зла участ, отчаяние и безнадеждност.
Отначало Марти не се държеше за перилата на стената, но скоро това стана жизнена необходимост. За много кратко време той с изумление осъзна, че вече не може да разчита на все по-омекващите си колене. Трябваше допълнително да се изтегля със здравата си дясна ръка.
Когато стигнаха втория широк прозорец и видяха, че стълбите продължават да се вият нагоре, където отново се стелеше тънка и слаба като паяжина светлина, Марти разбра къде се намираха. Те бяха в камбанарията.