Предвид ветровитото време, температурата сигурно беше петнадесет градуса под нулата. Марти направи гримаса, когато мразовитият вятър го блъсна в лицето, но не посмя да помисли колко по-студено щеше да стане само десет минути или един час по-късно.
Въпреки че Пейджи имаше достатъчно патрони, за да не позволи на Другия да ги доближи, не всички щяха да преживеят нощта.
Ако прогнозата за времето се окажеше вярна и бурята утихнеше едва в късните утринни часове, те не биха могли да използват дори пушката — да стрелят и да очакват някой да ги чуе преди да е настъпило утрото. Виещият вятър щеше да разпръсне ехтежа от изстрела много преди той да излезе извън пределите на черковната земя.
Откритата кръгла платформа беше с диаметър три метра и половина. Беше покрита с плочки и улеи за отвеждане на дъждовната вода. На две места имаше колони, високи около два метра, стъпили върху стената, служеща за парапет. Заедно със стената откъм източната страна те поддържаха островърхия покрив на камбанарията.
В камбанарията обаче нямаше камбани. Марти присви очи и се загледа нагоре в тъмното конусно пространство, но видя само черни правоъгълници, наподобяващи тонколони, откъдето навярно се бяха разнасяли звуците на касетофонен камбанен звън.
С падането на здрача снегът изведнъж бе станал сякаш по-бял. На коси струи той нахлуваше в камбанарията под напора на вятъра и в основата на южната стена се бе образувала малка преспа.
Момичетата изтичаха напряко през платформата и застанаха до стената откъм западната страна, за да бъдат възможно най-далече от вратата, но Марти се чувстваше твърде тромав и несигурен, за да прекоси сам платформата дори на такова малко разстояние. Той се придвижваше към тях по периферията, подкрепяйки се с дясната си ръка, с която се облягаше на парапета. Подът му се струваше коварно хлъзгав, макар плочките да имаха специално покритие, за да не са хлъзгави, дори когато биваха мокри.
Тогава направи грешка и погледна през парапета към земята, покрита с бял, фосфоресциращ сняг шест-седем етажа под него. Гледката му причини такъв силен световъртеж, че той едва не припадна. После с мъка откъсна очи от замайващата височина.
Когато се присъедини към дъщерите си, Марти усещаше такива пристъпи на гадене и така се тресеше, че всеки опит да заговори би се превърнал в разтреперано бръщолевене, което само би наподобявало говор. Макар че бе вкочанен от студ, той все пак усещаше как потта се стича по гърба му. Вятърът виеше, снегът навяваше, нощта се спускаше над тях, а камбанарията сякаш се превръщаше в огромна въртележка.
Болката от раната в рамото се бе разпростряла вече в цялата горна половина на тялото му и най-накрая бе прераснала в една обща тъпа болка с пламтящ център, който пулсираше в унисон с учестения ритъм на сърцето му. Чувстваше се безпомощен, неспособен и се проклинаше, загдето е толкова безполезен в момент, когато семейството му така много се нуждаеше от него.
Пейджи не отиде при Марти и децата. Тя остана на закритата стълбищна площадка срещу отворената врата и надникна надолу в тъмния коридор на виещите се стълби.
От дулото на пушката се стрелнаха пламъци и сенките по стените заиграха. Трясъкът от изстрела отекна гробовно из камбанарията, а от тесния коридор на стълбите се разнесе див вик на болка и нечовешка ярост, последван незабавно от втори изстрел. Тогава се разнесе още по-силен и див крясък.
Надеждите на Марти се вдигнаха до небесата, но само миг по-късно те лежаха мъртви в краката му, когато след яростния рев на Другия се чу писъкът на Пейджи.
Нагоре по витите стълби, стъпка по стъпка… гладът го изгаря, възпламенява го… Пещта на организма му е нажежена до бяло… измъчва го нуждата, ослушва се за някакъв шум, нагоре, нагоре, нагоре в тъмното… отвътре болката го разяжда, кипи… Той е отчаян, измъчван, гонен от нуждата… А после онова нещо, наречено Пейджи, изниква изведнъж върху площадката горе — само силует, обвит в сенки, но несъмнено това е нещото Пейджи — отвратително и носещо смърт. Чуждо семе. Той покрива с длани лице, за да запази очите си. Така посреща първия изстрел и ударната вълна почти го поваля назад. Хиляди остри игли болезнено и дълбоко се забиват в него. Олюлява се върху стълбите, за миг ръцете му се сковават — целите са разкъсани и в кръв… нуждата го изгаря. Нуждата! Вътрешната болка е по-ужасна от външната: напред — напред — бори се — предизвиквай — бий се със зъби и нокти — и — победи! Хвърля се напред и нагоре. Неволно извиква. Вторият изстрел е като ковашки чук в гърдите. Сърцето му прави засечка, бави се… връхлита го черен мрак… сърцето… засечка… лявата половина на белия му дроб спихва като спукан балон… Няма въздух! Кръв в устата! Отворена рана… блика кръв… Раната… затваря се… кръвта намалява в тънка струйка. Той вдишва… вдишва и все още се изчаква по стълбите нагоре… нагоре и се хвърля към жената… Никога не е изтърпявал такава агония! Цял океан от болка! Огнена, пламтяща лава тече в жилите му! Кошмарен, ужасяващ глад, който поглъща всичко и изпробва възможностите на неговия чудодеен организъм… Глад, който го надвесва над бездната на смъртта! Той се хвърля върху нея, поваля я, сграбчва оръжието й, изтръгва го от нея, хвърля го встрани… Посяга към гърлото й, към очите й, щраква със зъби до самото й лице… Мъчи се да я захапе… Тя успява да го задържи… Но той иска лицето й, нуждае се от лицето й — нейното гладко, бледо лице! Чуждо месо… достатъчно да утоли малко нуждата… нуждата… ужасната, изгаряща и безкрайна нужда!