Ръцете около врата му изобщо не бяха ръце на човек. Бяха като стоманени скоби на капан за мечки… горещи, въпреки студената нощ — толкова горещи, че го опариха.
Съществото не само се опитваше да го удуши, но се мъчеше и да го ухапе, както искаше да направи и с Пейджи. Насочваше се към него, подобно на съскаща змия. Издаваше тихи, гърлени звуци. Зъбите му щракнаха кухо само на сантиметър от лицето на Марти. Дъхът му бе възкисел и силно вонеше на гнило. Марти изпита усещането, че съществото би го погълнало. Ако можеше, би разкъсало гръкляна му, би му изпило кръвта…
Действителността надминаваше и най-ужасните фантазии.
Кошмарите бяха реални. Чудовищата съществуваха.
Със здравата си ръка Марти го сграбчи за косата и дръпна главата му назад, за да се предпази от щракащите пред лицето му остри зъби.
Очите на съществото бляскаха и се въртяха в орбитите си. То нададе грозен крясък и от устата му изхвърчаха пръски слюнка.
От тялото му струеше топлина и то бе горещо на пипане — също като изкуствената материя на седалките в колите, нагрени от лъчите на жаркото слънце.
Като пусна гърлото на Марти, ала без да разхлабва натиска си върху парапета, съществото се пресегна назад и сграбчи ръката, която го дърпаше за косата. Костеливи пръсти — нечовешки… сякаш корави пипала. То бе някак без плът — крехко и въпреки това все по-жестоко и силно. За малко да счупи ръката на Марти преди да го накара да пусне косата му. После съществото врътна глава настрани и го захапа за ръката, малко под рамото… разкъса ръкава на якето му, но не и плътта му. То отново се нахвърли и впи зъбите си в месото му. Марти изкрещя от болка и се наклони назад над празното пространство, за да се освободи от съществото, но то го дръпна за якето и го отдели от парапета. После защрака със зъби пред лицето му, на милиметри от лявата му страна и изхриптя една-единствена, измъчена дума: НУЖДА! После посегна със зъби към очите му…
Щрак… щрак…
— Бъди в покой, Алфи!
С подсъзнанието си Марти регистрира думите, но отначало беше замаян и не можа да разбере какво означават или пък да осъзнае, че никога преди не бе чувал този глас.
Съществото дръпна главата си назад, като че ли се канеше да се нахвърли върху него за последен път. Остана така — с див и безумен поглед, мършавото му лице, грееше меко в мрака като снега, зъбите лъщяха, оголени. То заклати глава и издаде някакви нечленоразделни звуци — сякаш се чудеше защо се колебае.
Марти разбра, че трябва да забие коляното си в чатала на създанието, да го засили назад през платформата, докато го блъсне в отсрещния парапет, а после нагоре и назад, докато се прекатури навън. Представяше си какво трябва да направи, виждаше го в писателското си въображение — един напълно осъзнат акт в някой роман или филм, но той беше останал без сила. Болката от раната в рамото му, болката в гърлото му и ухапаната му ръка — всичко избухна наново. Зави му се свят, прилоша му и той усети, че е пред припадък.
— Бъди в покой, Алфи! — повтори гласът вече по-твърдо.
Все още стискащо Марти в кръвожадната си хватка, съществото извърна глава по посока на гласа.
Някъде отзад светна фенерче и лъчът му попадна върху лицето на съществото.
Марти премига срещу фенерчето и на светлината му съзря някакъв едър мъж, подобен на мечка, висок и с изпъкнали гърди и друг по-дребен в черен скиорски костюм. Бяха непознати.
Върху лицата им се изписа известна изненада, но не шокът и ужасът, които Марти очакваше.
— Господи! — прошепна по-дребният мъж. — Какво е станало с него?
— Метаболично стопяване — отвърна по-едрият.
— Господи!
Марти погледна към западната стена на камбанарията, където Пейджи бе клекнала заедно с децата и притискаше главичките им към гърдите си, мъчейки се да не им позволи да огледат добре съществото.
— Бъди в покой, Алфи! — каза още веднъж по-дребният.
С глас, раздиран от гняв, болка и объркване, Другият изхриптя:
— Отче! Отче! Отче?
Марти бе все още в стоманената прегръдка на Другия и той отново трябваше да погледне съществото, което някога бе приличало на него.
Осветеното от фенерчето лице бе много по-грозно, отколкото когато бе забулено от мрака. На места от него наистина се вдигаше пара, което потвърждаваше усещането му за топлина. Десетки рани от ловни сачми се мъдреха от едната страна на главата му, но не кървяха. Всъщност изглеждаха наполовина заздравели. Докато Марти гледаше втрещен, една черна сачма с лек пукот изскочи от слепоочието на създанието и се търколи по бузата му, оставяйки след себе си диря от жълтеникава слуз.