Раните бяха най-малко отблъскващото нещо в създанието. Въпреки че бе все още физически силно, то бе така оскъдно подпълнено тук-там с плът, че приличаше на нещо, изпълзяло от ковчега си след като бе прекарало цяла година под земята. Кожата върху лицевите му кости бе силно опъната. Ушите му се бяха стопили, превръщайки се във възлести хрущяли и бяха почти залепнали за главата му. Изсъхналите му устни се бяха отдръпнали от венците и оголваха зъбите, което създаваше илюзията, че върху лицето му израства зурла с кръвожадните зъби на хищник.
Това бе самата Смърт — Мрачната Жътварка, без огромното си черно наметало и косата, тръгнала на бал с маски и облечена в толкова оскъден и евтин костюм от човешка плът, че бе крайно неубедителна.
— Отче? — каза отново съществото, гледащо втренчено човека в черния скиорки костюм. — Отче?
И отново настойчивото:
— Бъди в покой, Алфи!
Името „Алфи“ бе толкова неподходящо и гротескно, предвид призракът, стиснал го за гърлото, че Марти за миг се усъмни в истинността на двамата новодошли. Той сметна, че мъжете му се привиждат.
Създанието се извърна от светлината на фенерчето и отново се вторачи в Марти. То сякаш не знаеше как да постъпи. Сетне се доближи до лицето на Марти и наклони глава като че ли с любопитство.
— Животът ми… Животът ми?
Марти не разбираше какво го пита съществото, пък и беше толкова слаб от загубата на кръв, от шока или от двете заедно, че успя само леко да го отблъсне с дясната си ръка и да каже:
— Пусни ме.
— Нужда — рече то. — Нужда, нужда… нужда, нужда! НУЖДА! НУЖЖЖДААА!!!
Гласът му се извиси и премина, в писък. Устата му се изкриви в широка и грозна усмивка. Тогава то удари Марти през лицето.
Отекна изстрел. Главата на съществото се отметна назад. Марти се облегна на парапета, когато то го пусна, надавайки демоничен и яростен рев. Шарлът и Емили тихо изпискаха, ужасени.
Създанието обхвана разбития си череп с костеливите си ръце така, сякаш искаше да го закрепи.
Светлината на фенерчето се люшна и отново се спря върху Другия.
Пукнатините в костите се запълваха, а дупката от куршума започна да се затваря и да изхвърля оловното парче навън. Но цената на това чудодейно възстановяване пролича веднага — черепът на съществото, на Другия, започва да се променя още по-бързо. Стана по-малък, по-тесен и съвсем заприлича на вълча муцуна. Изглеждаше така, като че ли костите се размекват и заздравяват под плътно опъната кожа като взимаха на заем телесна маса от едно място, за да компенсират щетите на друго.
— Самоизяжда се, за да затвори раните си — рече едрият мъж.
Съществото изпусна нови струйки от призрачно бяла пара и започна да къса дрехите си така, сякаш не можеше да понася горещината.
Дребният отново стреля в него. Право в лицето.
Все още обхванало главата си, съществото прелетя през платформата на камбанарията и се блъсна в южния парапет като едва не се прекатури навън. То падна на колене и започна да свлича от себе си своите разкъсани дрехи, като че ли бяха останки от някакъв пашкул… измъкваше се от тях, потръпвайки и гърчейки се — едно черно и грозно творение, отдавна загубило човешката си форма.
Вече не пищеше и не съскаше. То стенеше. Въпреки че на вид ставаше все по-ужасяващо, стоновете му го правеха да изглежда не така страшно и дори извикваше съчувствие.
Дребният с пушката беше безмилостен. Той пристъпи напред и стреля за трети път.
Стоновете смразиха кръвта в жилите на Марти… навярно, защото в тях имаше нещо човешко и много жално. Той бе твърде слаб, за да се държи на крака. Свлече се на пода, опрял гърба си в парапета и отвърна глава от тръпнещото в агония създание.
Мина цяла вечност преди то напълно да утихне.
Марти неволно насочи отново погледа си към тялото, проснато в средата на платформата, точно срещу него. То бе огряно от безмилостния лъч на фенерчето. Трупът бе странна купчина от черни кости и лъщяща плът, от която голяма част бе изконсумирана в трескавите и отчаяни опити на съществото да се възстанови и да живее. Грозните и жалки останки приличаха повече на някаква извънземна форма на живот, отколкото на човек.
Вятърът виеше.
Снегът падаше.
Стана още по-студено.
След малко мъжът в черния скиорски костюм се извърна от останките на съществото и каза на човека с мечешкото телосложение: