— Много лошо момче, наистина…
Едрият мъж нищо не каза.
Марти искаше да ги попита кои са, но опитите му да остане в съзнание бяха така непосилни за него, че той реши да мълчи — усилието да говори можеше да го доведе до припадък.
— Какво ще кажеш за църквата? — попита дребният партньора си. — Кърк и другите все такива ги забъркват, нали? Всичките тия мръсотии, надраскани с ярки бои по стените! Нашият сценарий ще бъде още по-убедителен, не мислиш ли?
Макар че се чувстваше замаян така, сякаш беше пил, и въпреки че трудно съсредоточаваше мисълта си, Марти разбра, че първоначалните му подозрения за двамата мъже сега се потвърждаваха: те бяха просто нови екзекутори, почти толкова мистериозни, колкото и Другият.
— Тук ли ще го направиш? — попита едрият.
— Голяма работа ще си отворим, ако речем да ги замъкнем обратно в бунгалото. Ти не мислиш ли, че тази църква е по-подходящ декор?
— Дру — рече едрият мъж, — в тебе има няколко неща, които ми харесват.
Дребният нещо се смути и бръсна снежинките, които вятърът бе духнал в лицето му.
— Какво каза?
— Ти си адски умен, въпреки че си учил в Принстън и Харвард. Имаш добро чувство за хумор, наистина. Караш ме да се смея, дори когато си правиш майтап за моя сметка. По дяволите, особено когато е за моя сметка!
— Какви ги приказваш?
— Но ти си един напълно побъркан и откачен мръсник — добави едрият, вдигна оръжието си и стреля в партньора си.
Дру, ако това бе истинското му име, се свлече върху пода така, сякаш беше от камък. Падна на една страна, с лице срещу Марти. Устата му беше отворена, очите също. Изглеждаше като слепец, който няма какво да каже.
В средата на челото на Дру се виждаше грозна дупка от куршум. Докато бе в съзнание, Марти втренчено гледаше дупката, ала тя не се затваряше.
Вятърът виеше.
Снегът падаше.
Стана още по-студено… а и по-тъмно.
7.
Марти се събуди и усети челото си, опряно в студено стъкло. От другата му страна снегът падаше на гъсти талази.
Бяха спрели до помпите с гориво на някаква бензиностанция. Между помпите и сред падащите снежинки той успя да различи добре осветен магазин за хранителни стоки с големи витрини.
Марти извърна глава от стъклото, надигна се и седна. Той се намираше на задната седалка в някакъв огромен форд.
Зад волана седеше едрият мъж от камбанарията. Той се обърна назад към Марти и рече:
— Как си?
Марти се опита да отговори, но устата му беше пресъхнала, а езикът му бе залепен за небцето. Гърлото го болеше. Изхриптя нещо, но то не бе членоразделна реч.
— Ще се оправиш — каза непознатият.
Якето на Марти бе разкопчано. Той вдигна треперещата си ръка и опипа лявото си рамо. Под просмукания с кръв вълнен пуловер усети някаква странна подутина.
— Полева превръзка — рече мъжът зад волана. — Не можах да направя нещо по-добро, защото бързахме. Като излезем от планините и напуснем областта, ще почистя раната ти и отново ще те превържа.
— Боли ме.
— Не се съмнявам.
Марти се чувстваше не само слаб, но и крехък. Той живееше от словото и никога не бе изпадал в положение, когато да не може да намери подходящи думи. Беше разстроен и потиснат от това, че няма сили да говори.
— Пейджи? — попита той.
— Там, вътре е. С децата — каза непознатият и посочи към бензиностанцията с магазина. — Момичетата са в тоалетната. Мисис Стилуотър отиде да купи по чаша кафе, а аз току-що заредих.
— Ти си…?
— Клокър. Карл Клокър.
— Застреля го.
— Ами да.
— Кой… кой… беше той?
— Дру Ослет. По-важно е: какъв беше?
— Хъ?
Клокър се усмихна.
— Беше роден от мъж и жена, но не бе повече човек от клетия Алфи. Ако някъде там има лоши същества, тероризиращи галактиката, те никога няма дори да помислят да си имат работа с нас, стига да знаят, че нашата раса може да създава същества като Дру.
Клокър караше колата, а Шарлът седеше на седалката до него. Той се обръщаше към нея с „първи помощник Стилуотър“ и й бе възложил задачата да подава на капитана неговата чаша с кафе, когато му се приискаше да сръбне, и изобщо да внимава то да не се разплиска и непоправимо да замърси кораба.
Шарлът бе необичайно умислена и за разлика от друг път не й се играеше.