Марти с тревога помисли за евентуалните психологически травми, които изпитанието бе оставило в нея… Чудеше се какви ли още тревоги и беди ги очакват.
На задната седалка Емили седеше зад Карл Клокър, Марти — зад Шарлът, а Пейджи бе между тях. Емили не бе просто мълчалива — тя бе притихнала напълно. Марти се безпокоеше и за нея.
Като слязоха от шосе 203 от Мамът Лейкс и се отправиха на юг по шосе 395, придвижването стана по-трудно. Върху пътната настилка имаше поне пет сантиметра сняг и снежната виелица беше в разгара си.
Клокър и Пейджи пиеха кафе, а момичетата — топъл шоколад. Ароматните миризми би трябвало да освежат Марти, но вместо това те усилиха тягостното му чувство.
Подадоха му ябълков сок. От магазина Пейджи бе купила шест кутии ябълков сок.
— Вероятно стомахът ти ще може да приеме само това — рече Клокър. — Но дори да ти се гади от него, трябва да изпиеш колкото е възможно повече, защото с тази твоя рана сигурно жестоко си се обезводнил.
Марти трепереше толкова силно, че не можеше да държи сока без да го разлее. Пейджи сложи сламка в кутията му и попи със салфетка брадичката му.
Той се чувстваше безпомощен и усещаше, че умира… но не знаеше дали възприятието му бе точно или беше просто проклятието да имаш въображението на писател.
Нощта бе изпълнена с бели снежинки — сякаш денят не бе просто угаснал, а се бе разчупил на безброй малки парчета, които вечно щяха да се носят из безкрайния мрак.
Когато заслизаха от Сиера, те се наредиха в една дълга редица от коли, начело със снегориначка и камион, който ръсеше сгурия. Докато пътуваха, Карл Клокър им разказа за Мрежата, надвивайки шума от мотора и тракането на веригите върху гумите.
Мрежата бе съюз от влиятелни политици, бизнесмени, адвокати и хора от масмедиите, обединени от идеята, че традиционната западна демокрация е безрезултатна и в крайна сметка катастрофална система, чрез която да се управлява обществото. Членовете на Мрежата бяха убедени, че повечето граждани са разглезени търсачи на сензации, без каквито и да било морални ценности, алчни, мързеливи, завистливи, расисти и плачевно невежи по отношение на всички най-важни въпроси за човечеството.
— Те вярват — продължаваше Клокър, — че историята на обществото ни доказва следното: тълпата винаги е била безотговорна и цивилизацията е прогресирала само благодарение на някакъв късмет и ревностните усилия на неколцина мечтатели и фантазьори.
— Да не смятат, че тази идея е нова? — попита презрително Пейджи. — Нима не са чували за Хитлер, Сталин или пък Мао?
— Онова, което мислят за ново — отвърна Клокър, — е, че технологическите устои на обществото в днешно време са толкова сложни и, поради сложността си, много лесно уязвими. Според тях заради тази сложност цивилизацията, а и цялата планета дори, не би могла да оцелее, ако правителството взима решения, мотивирани единствено от егоистичните прищевки и хрумвания на тълпата, която дърпа лостовете посредством избирателните си бюлетини.
— Глупости! — рече Пейджи.
Марти би я подкрепил, ако бе достатъчно укрепнал, за да се включи в разговора, но силите му стигаха само колкото да смуче сока и да го преглъща.
— Това, което в действителност искат, е грубата сила — обади се отново Клокър. — Единственото ново нещо в организацията им, независимо от тяхното мнение, е, че те действат единно, дори да са на диаметрално противоположни позиции в политическия спектър. Хората, желаещи да изхвърлят „Хъкълбери Фин“ от библиотеките и онези, които искат да бъдат забранени книгите на Ан Райс, може да са подтикнати от различни свои виждания, но те са духовни братя и сестри.
— Ами да — каза Пейджи. — Свързва ги едно-единствено нещо — желанието да управляват не само постъпките на хората, но и мислите им.
— Най-радикалните привърженици за запазване на околната среда — онези, които искат да намалят броя на земните жители с помощта на най-строги мерки за десет-двайсет години, защото смятат, че екологията е застрашена, до известна степен симпатизират на другите, които са решили да намалят населението в света по най-драстичен начин, защото не им се нрави фактът, че сред хората има твърде много черни или кафяви екземпляри.
— Организация, основаваща се на такива крайности не може дълго да просъществува — рече Пейджи.
— Съгласен съм — каза Клокър, — но ако отчаяно се стремят към власт — пълна власт — то те сигурно биха действали заедно достатъчно дълго време, за да я постигнат. А когато я придобият, ще насочат оръжията си едни срещу други и ние, останалите, ще станем жертва на кръстосания им огън.