Убиецът се връща при нощната масичка.
Отново се заглежда в оръжието.
След като е оставил труповете на местоработата си, трябваше да унищожи оръжието, да го счупи на съвсем малки парчета и да се освободи от тях, като ги изхвърли на различни и отдалечени едно от друго места: барабана навярно трябва да хвърли в някой отводнителен канал, дулото в някоя рекичка, а останалата част — в някоя кофа за боклук… докато нищо не остане. Такава е стандартната процедура и той не разбира защо е пренебрегнал правилото този път.
В него се прокрадва известно чувство за вина, загдето се е отклонил от рутинното си задължение, но той няма намерение да излиза отново, за да изхвърли пистолета. В добавка към чувството за вина убиецът усеща в себе си известен импулс за неподчинение.
Съблича се и ляга, загасва нощната лампа и се втренчва в многообразните фигури от сенките по тавана.
Не му се спи. Съзнанието му е трескаво и умът му скача от една мисъл на друга с такава страховита бързина, че свръхактивното състояние на духа му скоро се трансформира във физическа активност. Той непрекъснато се върти, придърпва чаршафа, оправя одеялото и възглавниците си.
Навън по междущатската магистрала безспирно минават огромни и тежки камиони, запътили се към далечни места. Песента на колелата, бумтенето на моторите им и периодичното „уууф“ на въздуха, изместен от огромните им туловища, са като непрекъснат работен шум, който обикновено го успокоява. Колко често е заспивал преди, унесен от циганската музика на скоростната магистрала.
Тази вечер обаче се случва нещо странно. По необясними причини познатата мозайка от звукове не е приспивна песен, а просто песен. Той не може да й устои.
Става от леглото, прекосява тъмната стая и застава до единствения прозорец. Забулен от нощния мрак, отсреща се възправя горист хълм, а над него се вижда къс небе — също като две половини от някаква картина на абстракционизма. В горния край на склона се мержелеят здравите метални опори на оградните перила на магистралата, разделящи хълма от небето, и от време на време осветявани от фаровете на минаващите коли.
Убиецът поглежда нагоре сякаш в транс и напряга взор, за да види по-добре колите, пътуващи на запад.
Обикновено меланхолична, сега шосейната кантата е радостно възбуждаща. Тя го мами с тайнствените си обещания, които убиецът не разбира, но усеща, че е длъжен да се впусне в тях.
Той се облича и прибира багажа си.
Навън паркингът и тротоарът са безлюдни. Колите, обърнати с предниците си към хотелските стаи, очакват сутринта, за да тръгнат на път. В нишата, до щанда за резервни части се намира автомат за безалкохолни напитки, който непрекъснато почуква и трака, като че ли сам извършва някакъв ремонт върху себе си. Убиецът се чувства така, сякаш е единственото живо същество в свят, управляван само от машини и то в тяхна полза.
Минути по-късно той вече е на път по междущатското шосе №70, отправил се към Топека. Пистолетът му лежи на седалката до него, покрит с хавлиената кърпа от хотела.
Нещо, намиращо се на запад от Канзас Сити, го зове. Той не знае какво е, но чувства, че то неумолимо то тегли натам така, както магнитът привлича желязото. Колкото и да е странно, това изобщо не го тревожи, убиецът се подчинява на импулса си и тръгва на запад. В края на краищата, откакто се помни, той непрекъснато посещава места, които не познава, без дори да знае целта на пътуванията си чак до пристигането и непрекъснато убива хора, без да знае защо те трябва да умрат и заради кого извършва тези убийства.
Уверен е обаче, че това внезапно заминаване от Канзас Сити е неочаквано. От него се изисква да остане в мотела до сутринта и да излети с първия самолет за… Сиатъл.
Навярно в Сиатъл убиецът щеше да получи инструкции от началниците си, които не може да си спомни. Ала той никога не ще узнае какво би се случило там, защото Сиатъл е заличен от маршрута му.
Убиецът се пита колко ли време ще мине, докато шефовете му (каквито и да са имената и самоличностите им) разберат, че той е дезертирал. Кога ли ще започнат да го търсят и как ще го открият щом той вече не работи според програмата си?
В два часа сутринта движението по шосе №70 не е много натоварено. Има главно камиони и убиецът прекосява бързо Канзас, изпреварвайки някои тирове и следвайки други, чиито мотори задъхано буботят. Спомня си един филм, в който героинята Дороти и нейното куче Тото попадат във вихъра на торнадо, което ги отвлича от тяхната равна и плодородна земя и ги запраща в далечно и непознато място.