— За колко голяма организация говорим? — попита Пейджи.
Клокър се поколеба миг-два, после каза:
— Голяма.
Марти смучеше сок през сламката си, чувствайки се безкрайно благодарен, че все пак съществуваше цивилизация, която посредством високо интелигентната интеграция на земеделие, хранително-вкусова промишленост, опаковане, маркетинг и разпространение даваше на света такъв апетитен продукт, какъвто бе студеният и сладък ябълков сок.
— Директорите на Мрежата смятат, че съвременната технология е заплаха за човечеството — обясняваше Клокър.
Той превключи чистачките на по-бавни обороти и продължи.
— Обаче нямат нищо против да използват тази технология вместо бръснач, когато става въпрос за домогване до властта.
Разработването на идеята за формиране на една напълно подчинена и послушна армия от човекороботи, които да служат като полицаи и войници през следващото хилядолетие, била една от многото научноизследователски програми, възнамеряващи да изградят новото общество. Тя е била и първата, която дала плодове — Алфи. Първият индивид от първото или, иначе казано, алфа-поколение от оперативни човекороботи.
И тъй като обществото гъмжало от хора с неправилно насочени мисли, но заемащи високи постове в обществото, първите човекороботи трябвало да бъдат използвани за убийството на изтъкнати бизнесмени, политици, важни фигури в областта на масмедиите и образованието, които били твърде назадничави, за да бъдат убедени в необходимостта от промяната. Човекороботът не би трябвало да е истинска личност, а повече или по-малко машина, направена от плът и кръв. Следователно такова същество би било идеалният убиец. То не би могло да знае кой го е създал и кой го направлява и естествено не би могло да издаде шефовете си, нито да разкрие плановете си на действие.
Клокър превключи на по-ниска скорост, когато запъплиха по някакъв стръмен и силно заснежен склон.
— Тъй като не е обременен от религия, философия, ценностна система, семейство или минало — продължаваше Клокър, — няма опасност човекороботът-убиец да започне да се съмнява в правотата на ужасните зверства, които извършва, да покаже съзнание или някакъв признак на свободна воля, които биха могли да попречат при изпълняването на поставените му задачи.
— Но явно, че с Алфи нещо не е било както трябва — каза Пейджи.
— Да. А и никога няма да разберем какво точно е било.
Но защо съществото приличаше на мене, искаше да попита Марти, обаче само оброни глава върху рамото на Пейджи и загуби съзнание.
Залата на кривите огледала в някакъв панаирджийски лунапарк. Трескаво търси изход. Огледалните отражения го гледат с гняв, завист, омраза… понякога не успяват да следват движенията и мимиките на лицето му… Той излиза от едно огледало и влиза в друго… Преследва го непрекъснато нарастваща армия от Мартиновци… всички външно толкова приличат на него… но отвътре са така мрачни и студени. Ето ги вече пред него — протягат ръце от огледалата, покрай които минава и в които се спъва, хващат го, дърпат го, говорят му в един глас: Искам живота си!
Огледалата изведнъж се счупиха и той се събуди.
Електрическа светлина.
По тавана — сенки.
Лежи в някакво легло.
Ту му е студено, ту горещо. Трепери и се поти.
Опита се да седне в леглото. Не можа.
— Мили?
Едва има сили да обърне глава.
Пейджи. Седи на стол. До леглото.
Зад нея — друго легло. Под одеялата има нещо. Децата. Спят.
На прозорците — пердета. По краищата им е тъмно — нощ. Тя се усмихна.
— Чуваш ли ме, скъпи?
Той се опита да оближе устните си. Бяха напукани. Езикът му бе пресъхнал и сякаш покрит с косми.
Пейджи извади една кутия с ябълков сок от пластмасова кофа, пълна с лед, където сокът се изстудяваше, повдигна главата му от възглавницата и пъхна сламката между устните му.
След като отпи малко, успя да каже:
— Къде?
— В един Бишъпски мотел.
— Много далече?
— Засега така трябва — рече тя.
— Той?
— Клокър? Ще се върне.
Умираше от жажда. Тя му донесе още сок.
— Тревожа се — прошепна той.
— Недей. Не се тревожи. Вече всичко е наред.