— Той.
— Клокър ли? — попита тя.
Кимване.
— Можем да му вярваме.
Надяваше се, че е права.
Той отново отпусна глава върху възглавницата.
Лицето й беше ангелско. Избледня и се загуби…
Измъква се от залата с огледалата и навлиза в дълъг и тъмен тунел. Светлина в края на тунела. Той бърза към нея… зад него стъпки — преследва го цяла армия! Настигат го… мъжете от огледалата! Светлината е спасението му — изходът от лунапарка. Изскача от тунела. Навън денят е ослепително ярък… но това е заснежено поле пред някаква изоставена църква! Той тича към входа с Пейджи и децата… Другият е по петите им… Чува се изстрел — ледена игла пронизва рамото му… ледът се превръща в огън, а огънят…
Болката беше нетърпима.
Виденията му се размиваха от сълзи. Той мигаше и отчаяно се опитваше да разбере къде е.
Същото легло, същата стая.
Някой дръпна одеялата встрани.
Той беше гол до кръста. Превръзката я нямаше.
Новата болезнена експлозия в рамото му изтръгна от него задавен вик, но нямаше сили, за да вика. Ето защо от устните му се отрони само едно: „Аххх!“
Отново премига и отпъди сълзите.
Пердетата все още скриваха прозорците. Краищата бяха тъмни — нощта бе сменила деня.
Клокър се наведе над него и започна да побутва рамото му.
Отначало, тъй като болката беше мъчителна, той си помисли, че Клокър се опитва да го убие. Но в следващия миг видя, че Пейджи е до Клокър и се успокои — тя нямаше да позволи Карл Клокър да му направи нещо лошо.
Пейджи се опитваше да му обясни нещо, но той улавяше само откъслечни думи: „Сярна пудра… антибиотик… пеницилин…“
Отново превързаха рамото му.
Клокър му би инжекция в здравата ръка. Марти го гледаше. Въпреки всичките си други болки, усети убождането от иглата.
За известно време отново беше в залата с огледалата.
Когато пак се събуди, разбра, че е в леглото. Той обърна глава и видя Шарлът и Емили, седнали накрая на съседното легло. Те бдяха над него. Емили държеше в ръце любимеца си, Пийпърс — камъка, на който бе нарисувала чифт очи.
И двете момичета изглеждаха ужасно сериозни.
Успя да им се усмихне.
Шарлът стана от леглото, дойде при него и го целуна по потното лице.
Емили също го целуна и сложи Пийпърс в дланта на здравата му ръка. Марти успя да обхване камъка с пръстите си.
По-късно, когато се събуди от един дълъг и без видения сън, Марти чу, че Пейджи и Клокър разговарят.
— … ще бъде опасно да го местим — каза Пейджи.
— Трябва — каза Клокър. — Не сме много далече от Мамът Лейкс, а и пътищата, по които бихме могли да тръгнем, не са много.
— Но нали никой не ни търси?
— Вярно, обаче не бих се обзаложил, че няма да го направят. Рано или късно някой ще ни потърси… и вероятно няма да ни оставят на мира до края на живота ни.
Марти ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст. Когато отново видя Клокър, надвесен над него, той го попита:
— Защо?
— Вечният въпрос — рече Клокър и се усмихна.
Като се опита да придаде повече финес на вечния въпрос, Марти отново попита:
— Защо ти?
Клокър кимна и каза:
— Чудиш се, разбира се… Ами аз никога не съм бил техен човек. Те направиха сериозна грешка, когато решиха, че наистина им вярвам. Цял живот съм търсил приключения и героични действия, но изглежда съдбата не ги бе определила за мен. А после дойде това. Мислех си, че ако играя по правилата им, все някога щеше да дойде ден, в който бих могъл да нанеса сериозен удар върху Мрежата, а дори и да я направя на пух и прах — бам! Като с плазмено оръжие!
— Благодаря ти — рече Марти, когато усети, че съзнанието му отново го напуска. Искаше да благодари преди да изпадне в несвяст.
— Хей, ама ние още не сме излезли от гората! — рече Клокър.
Когато пак дойде в съзнание, Марти не се потеше, нито трепереше, но все още беше слаб.
Бяха в някаква кола и се движеха по безлюдна магистрала по залез-слънце. Пейджи беше зад волана, а той седеше до нея, придържан от предпазния колан.
— Добре ли си? — попита го тя.
— По-добре — отвърна й той, а гласът му вече не трепереше както преди. — Жаден съм.
— Долу пред краката ти има ябълков сок. Ще потърся някъде отбивка, за да спрем.
— Не, ще се справя — каза Марти без да е съвсем сигурен, не ще може.