А Марти беше болен… и навярно сериозно.
Не, тя не биваше да мисли за това. Още нищо не знаеха със сигурност. Сега Пейджи беше онова същото момиче от периода „преди Марти“, което се безпокоеше за евентуални неща, вместо да се тревожи само за съществуващи вече факти.
Наслаждавай се на мига, би й казал Марти. Той бе роден терапевт. Понякога тя си мислеше, че от него е научила много повече, отколкото от лекциите и упражненията, които бе посещавала, за да защити доктората си по психология.
Наслаждавай се на мига!
В действителност непрестанният поток от хора и коли, който се виждаше от прозореца й, я зареждаше с енергия. И докато в миналото тя бе склонна да изпада в мрачни настроения, а лошото време й влияеше зле, през всичките й години с Марти и с неговия неизменно весел нрав бе станало възможно за Пейджи да съзре мрачната красота дори в приближаващата буря.
Тя бе родена и отгледана в дом без любов — така суров и студен, както би била някоя пещера на северния полюс. Но тези дни отдавна бяха минало и тяхното влияние върху нея отдавна бе изчезнало.
Наслаждавай се на мига!
Като погледна часовника си, тя дръпна пердетата, защото настроението на следващите й двама клиенти едва ли се отличаваше с устойчивост срещу мрачно време.
Когато завесите на прозорците бяха дръпнати, кабинетът бе така уютен, както която и да било приемна в частен дом. Бюрото, книгите й и медицинските картони бяха в третата стая и тези, които идваха на преглед при нея почти не ги виждаха. Пейджи винаги посрещаше пациентите си в стаята, в която се намираше сега, тъй като бе по-приятна. Канапето с дамаска на цветчета и пухестите възглавници, нахвърляни по него, придаваха голямо очарование на приемната, а трите големи тапицирани с плюш кресла бяха достатъчно удобни, за да могат пациентите да се сгушат в тях и дори да седнат по турски, ако им се искаше. Лампи с копринени абажури и ресни хвърляха приглушена светлина, която играеше в топли отблясъци върху дребните фигурки по краищата на масите и скъпите порцеланови статуетки във витрината на махагоновия шкаф.
Пейджи обикновено предлагаше горещ шоколад и сладки или соленки и чаша студена кола. Това доста улесняваше разговора, защото човек се чувстваше така сякаш е „на гости при баба“. Поне така изглеждаше къщата на баба в онези времена, когато тя не си правеше пластична операция на лицето, не си коригираше тялото чрез хирургическо отстраняване на мастните тъкани, не се развеждаше с дядо, не предприемаше ергенски корабни пътешествия до Кабо Сан Лукас и не отлиташе за уикенда до Лас Вегас с приятеля си.
Повечето клиенти още при първото си посещение се стряскаха, когато не виждаха събраните трудове на Фройд, нито стандартната кушетка за прегледи, нито пък прекалено строгата атмосфера на един психиатричен кабинет. Дори когато Пейджи напомняше на клиентите си, че тя не е психиатър или доктор по медицина, а само дипломиран консултант-психолог, който вижда посетителите си повече като „клиенти“, отколкото като „пациенти“, хората с по-сериозни комуникационни проблеми от неврозата и психозата оставаха смутени през първите тридесет минути от посещението си. В края на краищата стаята (а Пейджи би искала да вярва, че и приятелският й подход) спечелваше сърцата на пациентите.
Последният преглед Пейджи бе записала за два часа. Посетителите бяха Саманта Ечисън и нейният осем годишен син, Шон. Първият съпруг на Саманта, бащата на Шон, бе починал наскоро, след като Шон бе навършил пет години. Две и половина години по-късно Саманта се бе омъжила повторно и проблемите в поведението на Шон бяха започнали буквално в деня на сватбата й. Това очевидно се дължеше на погрешното му убеждение, че майка му бе извършила предателство спрямо неговия починал баща и един ден би могла да предаде и него самия. Пет месеца вече Пейджи се виждаше с момчето два пъти седмично, опитвайки се да спечели доверието му, откривайки начини на общуване, за да могат да обсъдят болката на Шон, страха и гнева му, за които той не можеше да говори с майка си, Днес Саманта щеше да участва за първи път, което беше важна стъпка, тъй като прогресът обикновено настъпваше бързо, щом детето беше вече готово да каже на родителя си онова, което бе споделило с консултантката си.