Пейджи седеше в едно от креслата, което бе само за нея и посегна към другия край на масата, където се намираше телефонът, наподобяващ антика. Той бе не само телефон, но и преговорна уредба, свързваща кабинета с приемната. Пейджи възнамеряваше да помоли секретарката си, Мили, да въведе Саманта и Шон Ечисън, но уредбата избръмча, преди още Пейджи да вдигне слушалката.
— Марти е на първа линия, Пейджи.
— Благодаря ти, Мили — каза Пейджи и натисна бутон номер едно. — Марти?
Марти не отговори.
— Марти, чуваш ли ме? — попита тя, поглеждайки към уредбата, за да види, дали бе натиснала нужния бутон.
Сигналната лампа за първа линия светеше, но отсреща не се чуваше нито дума.
— Марти?
— Харесва ми гласът ти, Пейджи. Толкова е мелодичен.
Марти звучеше някак… особено.
Сърцето и започна да блъска в гърдите й и тя с усилие потисна страха, който се надигаше в нея.
— Какво каза лекарят?
— Харесва ми снимката ти.
— Моята снимка?! — възкликна Пейджи, изумена.
— Харесват ми косата ти, очите ти…
— Марти, не те…
— Ти си това, от което имам нужда.
Устата й пресъхна.
— Нещо не е наред ли?
Изведнъж той заговори бързо като сливаше изреченията в едно:
— Искам да те целувам Пейджи, да целувам гърдите ти, да те прегръщам, да правя любов с тебе, ще те направя много щастлива, искам да бъда в тебе, ще бъде като на кино, блаженство…
— Марти, скъпи, какво…
Той затвори и не я остави да довърши.
Толкова изненадана и объркана, колкото и разтревожена, Пейджи се заслуша в телефонния сигнал. Сетне постави слушалката върху вилката.
Какво ставаше по дяволите?!
Беше два часа и тя не вярваше прегледът при Гътридж да бе отнел цял час. Следователно той й се бе обадил не от лекарския кабинет. От друга страна пък не би имал достатъчно време, за да се върне вкъщи и да й се обади оттам. Следователно беше й се обадил по път.
Пейджи вдигна слушалката и набра номера на телефона в колата му. Той й отговори на второто позвъняване.
— Марти, какво става, по дяволите?
— Пейджи?
— Какво беше всичко това?
— Кое всичко?
— Да ми целуваш гърдите, за бога! Блаженство… също като на кино!
Марти се поколеба за миг, а Пейджи чу в слушалката тихото бръмчене на двигателя на форда, което означаваше, че е в движение. Един сърдечен удар и после отговорът:
— Мила, не те разбирам.
— Преди минута само ти ми се обади и се държеше така, сякаш…
— Не, не съм бил аз.
— Не си бил ти?!
— Ами не.
— Шега ли си правиш?
— Искаш да кажеш, че някой се е обадил и се е представил за мене?
— Да, той…
— Като мене ли говореше?
— Да.
— Точно като мене?
Пейджи замълча и се замисли за миг.
— Е, не точно. Говорът му приличаше много на твоя… и все пак не беше съвсем същият. Трудно е за обяснение.
— Надявам се, че си му затворила, когато е започнал да говори неприлични думи.
— Ти… — Пейджи се сепна и се поправи. — Той затвори пръв. Освен това разговорът не беше неприличен.
— О, така ли? Ами това, че искал да ти целува гърдите?
— Ами на мене не ми се стори неприлично, защото мислех, че си ти.
— Пейджи, припомни ми, ако обичаш… Кога за последен път съм ти се обаждал в службата, за да ти кажа, че искам да ти целувам гърдите?
Тя се разсмя.
— Е… май че никога.
Марти се засмя, а Пейджи добави:
— Може би идеята не е лоша. Би било хубаво от време на време да освежаваме малко ежедневието си.
— Гърдите ти са много апетитни за целувки.
— Благодаря.
— Също и дупето ти.
— Караш ме да се изчервявам — каза Пейджи и наистина поруменя.
— А също и…
— Е, това вече е неприлично — рече тя.
— Да, но аз съм потърпевшият.
— От къде на къде?
— Ти се обади на мене и едва ли не ме принуди да говоря мръсни думи.
— Да, бе! Еманципация, нали разбираш…
— И как ще свърши всичко това?
Една тревожна мисъл бе споходила Пейджи, но тя не искаше да я изкаже на глас: навярно Марти й се бе обадил все пак по телефона в колата в състояние на мозъчно затъмнение, подобно на онова от съботния следобед, когато цели седем минути бе повтарял онези две думи пред касетофона, а после нямаше никакъв спомен за това.