Стори й се, че същата мисъл току-що бе споходила и Марти, защото и той се умълча.
Най-накрая Пейджи наруши мълчанието.
— Какво каза Пол Гътридж?
— Мисли, че може би е стрес.
— Мисли ли?
— Ще ми запише час за изследвания за утре или сряда.
— Но не беше разтревожен, така ли?
— Не… или поне се престори, че не е.
По-свободното държане на доктор Гътридж с пациентите не се пренасяше и върху поведението му, с което той им съобщаваше особено важна информация. Беше винаги прям и говореше по същество. Дори при тежкото заболяване на Шарлът, когато мнозина лекари биха смекчили сериозните последици от болестта, за да могат родителите постепенно да привикнат към мисълта за най-лошото, Пол направо и съвсем делово бе описал състоянието й пред Пейджи и Марти. Той знаеше, че фалшивият полу оптимизъм не означава състрадание. Щом Пол не беше особено разтревожен за състоянието на Марти и симптомите, които показваше… то тогава това бяха добри новини.
— Имаше един брой в повече от последното издание на „Пийпъл“ и ми го даде.
— Охо! Казваш го така, сякаш ти е дал торба с кучешки изпражнения.
— Е, не беше това, което очаквах.
— Не е чак толкова лошо — рече Пейджи.
— Откъде знаеш? Та ти още не си я виждала!
— Но тебе те зная. Зная също как реагираш на такива неща.
— На едната снимка съм като чудовището Франкенщайн, налегнато от страхотен махмурлук.
— Винаги съм харесвала Борис Карлоф.
Марти въздъхна.
— Май ще трябва да си сменя името, да си направя пластична операция и да се преместя да живея в Бразилия. Но преди да си купя билет за самолета за Рио, ще трябва ли аз да взема децата от училище?
— Аз ще ги взема. Днес имат един час повече.
— О, вярно! Днес е понеделник — уроците по пиано.
— Ще се приберем към четири и половина — каза Пейджи. — Тогава ще ми покажеш статията в „Пийпъл“ и цяла вечер ще плачеш на рамото ми.
— Я зарежи тази работа. Ще ти покажа статията, но смятам цяла вечер да целувам гърдите ти.
— Обичам те, Марти.
— И аз те обичам, мила.
Когато затвори телефона, Пейджи се усмихваше. Той винаги успяваше да я развесели дори в най-мрачни и тежки мигове.
Тя не желаеше да мисли повече за странното телефонно обаждане, за болести и затъмнения, за снимки, на които Марти приличаше на чудовище.
Наслаждавай се на мига.
В разстояние на минута или две Пейджи правеше тъкмо това, а после се обади на Мили по уредбата и й каза да влязат Саманта и Шон Ечисън.
6.
В кабинета си той сяда на стола зад своето бюро. Удобен е. Почти е сигурен, че и преди е седял на него.
Въпреки това е неспокоен.
Включва компютъра — персонален е и производство на „Ай Би Ем“, с обемен хард диск. Добра машина. Не си спомня някога да я е купувал.
След програмата на управление големият екран показва и списъка на различните оперативни програми. Те са осем и са предимно от типа на „Уърд“. Той избира „Уърд-пърфект“ 5.1 и ето, че тя е готова за работа.
Не си спомня някога да се е учил да работи с компютър или да използва програмата „Уърд пърфект“. Това умение е забулено в мъглата на амнезията, както и умението му да си служи с оръжие, а също и странният факт, че познава улиците в различните градове. Очевидно шефовете му са вярвали, че ще му е нужно да разбира и от компютри, както и да борави с някои програми, за да може да изпълнява задачите си.
Сега дисплеят е чист.
Готово.
В долния десен ъгъл на синия екран се появяват бели букви и числа, които му показват, че е във файл DOC.1, страница първа, ред първи, десета позиция.
Така… Той е готов да напише роман — своя творба.
Убиецът гледа втренчено празния монитор и се опитва да започне. Началото се оказва много по-трудно от очакванията му.
От кухнята си е донесъл една бутилка „Корона“, защото е предвиждал, че ще му е нужно да смазва от време на време мислите си. Дръпва дълга глътка. Бирата е студена, освежаваща и е точно това, което му е необходимо, за да започне.
След като преполовява бутилката, увереността му се възвръща и той започва да пише. Изписва на екрана една дума, после спира:
Мъжът.
Мъжът какво?