Гледа екрана цяла минута, после написва „влезе в стаята“. Обаче каква стая? В къща ли? Или в административна сграда? Как изглежда стаята? Кой друг е в нея? Какво прави мъжът в тази стая, защо е там? Непременно ли трябва да е в стая? Не може ли примерно да влиза във влак, самолет или гробище?
Той изтрива „влезе в стаята“ и го замества с „беше висок“. И така, мъжът е висок. Какво от това, че е висок? Височината му от значение ли е за разказа? На колко години е? Какъв цвят са очите му, косата му? Бял ли е, черен ли е или азиатец? Как е облечен? Колкото до това, защо изобщо трябва да е мъж? Нима не може да е жена? Или пък дете?
С тези въпроси в главата си, той изчиства дисплея и започва историята отначало:
Мъж.
Отново се втренчва в екрана, който е ужасяващо празен. Неизразимо по-празен от преди — само три букви, станали сякаш по-празни, поради липсата на окончанието. Окончанието определя граматическия род, но иначе изборът на самата дума е неограничен. А това до голяма степен затруднява избора на втората дума, което убиецът не е очаквал в началото, преди да седне на стола, облечен в черна кожена дамаска и преди да включи компютъра.
Той изтрива „Мъж“.
Екранът е чист.
Готово.
Допива бирата си. Тя е студена и освежаваща, ала не смазва мислите му.
Отива до библиотеката и измъква осем романа с неговото име — Мартин Стилуотър. Занася ги до бюрото и известно време седи и чете първите страници, вторите страници, опитвайки се да раздвижи мозъка си.
Неговата съдба е да бъде Мартин Стилуотър. Това поне е ясно.
Той ще бъде добър баща за Шарлът и Емили.
Ще бъде също добър съпруг и любовник за красивата Пейджи.
Освен това ще пише романи… Криминални романи.
Явно той ги е писал и преди — поне десетина… Значи може пак да ги напише. Просто трябва да придобие повторно чувството за това как се пише роман… да придобие повторно умението.
Екранът е празен.
Той слага пръстите си върху клавиатурата, готов да пише.
Екранът е толкова празен… Празен, празен, празен! Присмива му се!
Подозирайки, че затруднението му се дължи на тихото, натрапливо бръмчене на мониторния вентилатор и на очакващото го, синьо електронно поле, в което е изписано „файл 1, страница 1“, той изключва компютъра. Възцарява се благословена тишина, но мъртвото сиво стъкло на монитора е дори още по-присмехулно от синия екран. Изключването на апарата показва, че се е признал за победен.
Той трябва да бъде Мартин Стилуотър, което означава, че трябва да пише:
Мъжът. Мъжът беше. Мъжът беше висок, със сини очи и руса коса, носеше син костюм, бяла риза и червена вратовръзка, беше около тридесет годишен и не знаеше какво прави в стаята, в която бе влязъл. По дяволите! Не става! Мъжът. Мъжът. Мъжът…
Той има нужда да пише, но всеки опит за това го хвърля в отчаяние. Скоро отчаянието ражда гняв. Познатата схема… Гневът се превръща в особена омраза към компютъра, ненавист, а също и в една малко размита омраза към незавидното му положение в света, към самия свят и всеки един негов обитател. Убиецът се нуждае от толкова малко, толкова трогателно малко… има нужда просто да принадлежи някъде, да бъде като другите хора, да има дом и семейство, да има цел, която да разбира. Толкова ли е много това? А? Не иска да е богат, да се движи сред високопоставените и могъщите, да обядва със знаменитости. Не е жаден за слава. След толкова борба, смут и самота сега има дом, съпруга и две деца и чувство за посока — съдба. Ала той чувства, че всичко това му се изплъзва от ръцете. Има нужда да бъде Мартин Стилуотър, но за да бъде Мартин Стилуотър трябва да може да пише, а той не може да пише, не може да пише… по дяволите всичко… не може да пише! Знае улиците в Канзас Сити, познава други градове, знае всичко за оръжията, за отваряне на ключалки, защото те са му внушили тези знания (които и да се „те“). Обаче не са сметнали за необходимо да му предадат знания за това как се пишат криминални романи, от което той се нуждае — о, колко отчаяно се нуждае! — щом някога изобщо трябва да бъде Мартин Стилуотър и ако изобщо трябва да задържи прелестната си съпруга Пейджи, дъщерите си, своята нова съдба, която се изплъзва, изплъзва, изплъзва от ръцете… Единственият му шанс за щастие се изпарява с шеметна бързина, защото те са против него — всички те! Целият свят е срещу него, решен да го остави самотен и объркан! И защо? Защо?! Той ги мрази, мрази изкусните им планове и тяхната безлика мощ, презира ги — тях и техните машини — с толкова много горчивина, че… с яростен крясък той забива юмрука си в тъмния екран на компютъра, замахвайки не само срещу собственото си, гневно отражение, но и срещу машината и срещу всичко, което тя представлява. Звукът от счупено стъкло отеква в тишината на къщата, а вакуумът зад монитора изпуква и в същото време тихо изсъсква от нахлуващия вътре въздух.