Съседите не биха могли да чуят изстрелите поради развилнялата се буря. Тази надежда умря.
Стихията сякаш го тласна напред и той тръгна колебливо по следата — една стъпка, после друга… неумолимо Марти приближаваше вратата, която го чакаше.
8.
Заради бурята здрачът се спусна рано над земята — мрачен и тягостен. Пейджи пусна фаровете и тръгна от училището на момичетата за вкъщи. Макар чистачките на предното стъкло да бяха включени на най-голяма скорост, те не успяваха да се справят с водопадите, стичащи се от отприщилото се небе. Или този дъждовен сезон най-сетне щеше да сложи край на последното засушаване, или природата си правеше жестока шега с хората, давайки им големи надежди, които по-късно нямаше да изпълни. Кръстовищата бяха наводнени. Канавките преливаха. „БеЕмВе“-то вдигаше от двете си страни огромни пръски вода, профучавайки през локвите. А срещу тях от мъгливия мрак в другото платно изплуваха светлините на колите, подобни на сигналните прожектори на батискафи, изследващи океанското дъно.
— Ние сме в подводница! — възкликна възбудено Шарлът, седнала до Пейджи и наблюдаваща през страничното стъкло сребристите, перести пръски вода, които изскачаха изпод гумите на колата. — Плаваме с китовете, Капитан Немо и „Наутилус“ на двадесет хиляди левги под морското равнище, а по петите ни са гигантски сепии. Помниш ли огромната сепия от филма мамо?
— Помня — отвърна Пейджи, без да откъсва погледа си от пътя.
— Вдигнете перископа! — извика Шарлът и се хвана за страничната дръжка на въображаемото изобретение, взирайки се през него. — Порим морските дълбини и ширини, разгромяваме вражеските кораби с нашия супер мощен стоманен лък — бум! — а смахнатият капитан свири на огромния си орган! Помниш ли органа, мамо?
— Помня.
— Все по-дълбоко и по-дълбоко! Корпусът не издържа налягането и започва да се пука! А побърканият капитан Немо казва: „По-дълбоко!“, свири на органа и пак казва: „По-дълбоко!“ И всеки път идва гигантската сепия.
В този момент Шарлът започва да си тананика мелодията от филма „Челюсти“.
— Тан-тан, тан-тан, тан-тан, тан-тан, та-та-тан!
— Ама, че глупаво! — обади се Емили от задната седалка.
Шарлът, пристегната с предпазния колан, се обърна и надникна между двете седалки.
— Кое е глупаво?
— Гигантската сепия.
— О, така ли? Може би нямаше да ти се вижда толкова глупаво, ако плуваше, и някоя от тях се приближеше до тебе. Като ти отхапе долната част на тялото, като те глътне на два залъка, а след това изплюе костите ти, сякаш са семки от грозде, ще видиш ти дали е глупаво!
— Сепиите не ядат хора — рече Емили.
— Разбира се, че ядат.
— Обратното е.
— Хъ?!
— Хората ядат сепии — каза Емили.
— Непременно!
— Пременно!
— Откъде ти хрумна тази тъпа идея?
— Видях в менюто на ресторанта.
— Кой ресторант? — попита Шарлът.
— Няколко различни ресторанта. И ти беше там. Нали така, мамо? Нали хората ядат сепии?
— Да — съгласи се Пейджи.
— Винаги си на нейна страна, само и само да не изглежда като една седем годишна глупачка — рече скептично Шарлът.
— Не, истина е — увери я Пейджи. — Хората ядат сепии.
— Как? — попита Шарлът така, сякаш самата мисъл беше опустошителна за съзнанието й.
— Ами — започна Пейджи и удари спирачки при червения светофар, — не ги ядат цели.
— Така и предполагах! — възкликна Шарлът. — Във всеки случай не и когато сепията е великанска.
Първо можеш да нарежеш пипалата и да ги задушиш в масло с чесън — каза Пейджи и погледна към дъщеря си, за да види какво въздействие оказваше върху нея точно тази кулинарна подробност.
Шарлът направи гримаса, извърна се и отново впери поглед напред.
— Опитваш се да ме отвратиш.
— Вкусно е — упорстваше Пейджи.
— По-добре да ям изпражнения.
— По-вкусно е от изпражнения, уверявам те.
Емили отново се обади от задната седалка:
— Можеш също да ги нареждаш и да ги изпържиш като картофки.
— Точно така — рече Пейджи.
Заключението на Шарлът беше просто и ясно: