— Некадърник — повтори двойникът.
Нещо в начина, по който той произнасяше думата, напомни на Марти за войник-играчка с повреден механизъм.
Подпирайки се с една ръка върху стената, Марти се изправи.
— Ще ме убиеш ли? — попита Другият.
Перспективата да пусне куршум в главата на ранен и беззащитен човек беше изключително противна за Марти, ала той все пак се изкушаваше да извърши това зверство и после да се тревожи за психологическите и юридически последици. Възпря го както любопитството му, така и моралните му принципи.
— Да те убия ли? С удоволствие! — Гласът му бе прегракнал и щеше да бъде в това състояние още ден-два, докато се съвземеше от опита да бъде удушен. — Кой си ти, по дяволите?
Всяка хриптяща дума му напомняше, че е голям късметлия, загдето е в състояние да зададе този въпрос.
Отново се чу насеченото тракане — същият звук, който бе регистрирал, докато се придвижваше към пистолета си. Този път Марти разбра от какво е: не беше конвулсивното потрепване на петите на умиращ мъж, проснат по гръб, а вибрациите от автоматичната гаражна врата, която първия път се бе вдигнала нагоре, а сега се спускаше надолу.
В кухнята се чуха гласовете на Пейджи и момичетата, когато от гаража влязоха в къщата.
Все по-уверен с всяка изминала секунда и вече овладял дишането си, Марти бързо прекоси всекидневната, отправяйки се към трапезарията, за да може час по-скоро да стигне там и да не позволи на дъщерите си да видят следите от случилото се. В разстояние на много дни те щяха да се чувстват неудобно в собствения си дом, ако разберяха, че някакъв непознат се бе вмъкнал в къщата им и се бе опитал да убие баща им. Щяха обаче да бъдат още по-тежко травматизирани ако видеха разрушенията и окървавения, парализиран мъж на пода в преддверието, който умираше. А като се вземеше предвид и фактът, че този непознат беше копие на баща им, децата навярно никога нямаше да могат да спят спокойно в тази къща.
Когато Марти се втурна в кухнята откъм трапезарията, оставяйки летящата врата да се раздвижи напред-назад няколко пъти, Пейджи изненадано се извърна от закачалката, върху която окачваше дъждобрана си. Момичетата бяха все още в жълтите си мушами и широкополи, найлонови папки. Те се усмихнаха широко и наклониха глави в очакване, представяйки си може би, че бурното нахлуване на баща им е началото на някаква закачка или едно от неговите импровизирани изпълнения.
— Изведи ги оттук! — продрано извика той към Пейджи, мъчейки се безуспешно да изглежда спокоен. — Гласът му бе прекалено прегракнал, а напрежението — прекалено голямо.
— Какво се е случило с тебе?
— Веднага! — настоя Марти. — Незабавно ги заведи отсреща у Вик и Кейти.
Момичетата видяха оръжието в ръката му. Усмивките им изчезнаха, очите им се разшириха.
— Ти кървиш. Какво… — започна Пейджи, но не довърши изречението си.
— Не аз — прекъсна я Марти, разбирайки едва сега, че цялата му риза бе изцапана с кръвта на Другия, когато бе паднал върху него. — Аз съм добре.
— Какво се е случило? — настоя Пейджи.
Отваряйки рязко вратата към гаража, Марти отвърна:
— Случи се нещо тук…
Гърлото го болеше, когато говореше, и все пак той едва ли не фъфлеше трескаво в желанието си час по-скоро да ги изведе от къщата. Това бе първият случай в живота му, отдаден на словото, когато Марти говореше несвързано.
— Проблем — бръщолевеше той. — Нещо… господи! Нали разбираш?! Нещо, което се случва… неприятности…
— Марти…
— Хайде, отивайте у Делорио! Всички!
Марти прекрачи прага, влезе в тъмния гараж и натисна копчето за автомата — голямата гаражна врата затрака, вдигайки се нагоре. Той срещна погледа на Пейджи и каза:
— Децата ще са в безопасност у Делорио.
Без да си дава труд да вземе дъждобрана си от закачалката, Пейджи поведе децата, мина покрай него и трите влязоха в гаража, запътвайки се към вдигащата се врата.
— Обади се в полицията! — извика след нея Марти и лицето му се сви от болката, която усети при това усилие.
Тя се обърна и го погледна. Лицето й изведнъж се състари от тревога.
— Аз съм добре, но тук има един човек, който е ранен зле — каза той.
— Ела с нас — рече умоляващо тя.
— Не мога! Извикай полицията!
— Марти…
— Тръгвай, Пейджи! Просто тръгвай!