Изобщо не беше излязъл! Как би могъл?! В неговото състояние… Без паника! Успокой се… Хубаво помисли.
Марти би се обзаложил на година от живота си, че раните на Другия бяха истински, а не преструвка, гръбнакът на копелето бе счупен. Фактът, че можеше да движи само главата и пръстите на едната си ръка, означаваше, че той навярно бе прекършен, когато, описвайки красива дъга, се бе приземил върху покрития с плочки под.
Добре, но къде беше тогава?
Не беше горе. Дори гръбнакът му да си бе цял и дори крайниците му да не бяха парализирани, той не би могъл да замъкне раненото си туловище до втория етаж за краткото време, през което Марти бе в кухнята.
Срещу входа за всекидневната, до кабинета на Марти имаше малка ниша. Мръсната, опушена светлина на измития от бурята здрач се процеждаше през отворите на транспарантите, но нищо не се виждаше. Марти прекрачи прага и щракна осветлението. В нишата нямаше никой. Той бутна плъзгащата се огледална врата на шкафа, но Другият не беше вътре.
Шкафът в преддверието! Нищо. Сухото помещение… Нищо. Дълбокият килер под стълбите… Пералното помещение… Голямата всекидневна… Нищо, нищо, нищо…
Търсеше трескаво, обречено, без да се замисля за собствената си безопасност. Очакваше да открие мъжа, който за малко не го уби, наблизо и общо взето в безпомощно състояние, а може би дори мъртъв, тъй като немощният му опит да избяга би изсмукал и последните му жизнени сили.
Вместо това обаче Марти видя, че задната врата между кухнята и патиото е отворена. Студеният вятър нахлу откъм двора и вратите на бюфета в кухнята затракаха. Дъждобранът на Пейджи увиснал на закачалката изведнъж се изду и сякаш оживя.
Докато Марти бе вървял към преддверието, минавайки през трапезарията и всекидневната, Другият се бе отправил към кухнята по друг път. Навярно бе тръгнал по късия коридор, който започваше от преддверието, минаваше покрай сухото и покрай пералното помещение, а след това пресичаше голямата всекидневна в единия й край. Не би могъл да пропълзи цялото това разстояние толкова бързо. Бе ходил съвсем прав… навярно залитащ, но все пак прав.
Не. Невъзможно беше. Добре де, може пък да не му е бил прекъснат гръбнакът. Може дори да не е счупен. Обаче гърбът му би трябвало да е счупен. Той просто не би могъл да скочи на крака и да хукне нанякъде.
Живият кошмар пак бе заменил действителността. Отново бе дошло време да дебне и да бъде дебнат от нещо, което обладаваше възстановителните сили на чудовище от някой сън, нещо, дошло тук да търси живота си и притежаващо всички необходими и страховити атрибути, за да го стори.
Марти мина през отворената врата и се озова във вътрешния двор.
Страхът отново се бе събудил в него и поддържаше съзнанието му силно възбудено, при което цветовете биваха по-наситени, миризмите по-остри, звуците по-ясни и по-чисти, отколкото когато и да било преди. Чувството бе сходно с онези неизразимо силни усещания от някои детски и юношески сънища, особено тези, в които сънуващият лети в небесата без всякакви усилия — както птица — или пък изживява сексуално единение с жена и то така съвършено, че по-късно не може да си спомни нито лицето, нито тялото й, а остава само излъчването от съвършената красота. Тези специални сънища сякаш изобщо не бяха фантазии, а просто поглед към една по-пълна и по-подробна действителност извън реалностите на пробуждащия се свят. Минавайки през кухненската врата, излизайки от топлата къща в студеното царство на природата, Марти изведнъж си спомни за онези странни, покъртително ярки и отдавна забравени видения — сега той изпитваше същите силни усещания, нащрек за всеки нюанс от онова, което бе видял, чул, помирисал, докоснал…
От плътно обраслите с лиани решетки се отцеждаше или капеше вода, която разплискваше локвите, черни като нефт на отслабващата светлина. Върху тази черна течност плуваха алени цветове, разпръснати така, че макар и да не бяха подредени, притежаваха сякаш някаква особена загадъчност, така знаменателни и фатални като древната калиграфия на някой отдавна починал китайски мистик.
Около задния двор — малък и ограден със стена, както повечето задни дворове в южна Калифорния — диви вишни и скупчени вечно зелени храсти потреперваха нещастно, разклащани енергично от вятъра. В северозападния край на двора дългите и нежни клони на два австрийски евкалипта се мятаха във въздуха, ронещи овални листа, така сребристосиви, че приличаха на крилцата на морско конче.
В сенките на дърветата, а също и зад някои от по-големите храсти имаше места, където човек би могъл да се скрие.