— Лягай долу! По очи! Ръцете на тила!
Марти постъпи съвсем разумно, като изобщо не направи опит да им обяснява, че е по-скоро жертвата, отколкото извършителят на престъплението. Ченгетата искаха първо подчинение, после обяснение и, ако беше на тяхното място, то той би поискал същото от тях.
Падна на колене, подпря се на ръце, а после се изпъна по очи върху настилката. Дори през ризата, тя беше толкова студена, та чак дъхът му спря.
Къщата на Вик и Кейти Делорио беше от другата страна на улицата, точно срещу него, така както бе легнал, и Марти горещо се надяваше, че Шарлът и Емили не са някъде до предните прозорци. Не би трябвало да виждат баща си, легнал по очи на земята под дулата на полицейските оръжия. И без това бяха доста уплашени вече. Той си спомни разширените им от ужас очи, когато влетя в кухнята с пистолет в ръка, поради което не му се искаше децата да изживеят още една уплаха.
Студът пропълзя в костите му.
Изведнъж воят на втората сирена започна много бързо да се усилва. Марти предположи, че идващата на помощ, черно-бяла кола е завила зад ъгъла на юг и идва от тази посока. Пронизителният й вой беше като ледена шушулка, разкъсваща тъпанчетата му.
Притиснал едната страна на лицето си към паважа и премигващ енергично, за да отпъди дъжда от очите си, Марти видя как ченгетата настъпват. Пистолетите им бяха готови за стрелба. Когато преминаваха през някоя локва, пръските изглеждаха огромни от положението му върху паважа.
Щом стигнаха до него, той рече:
— Всичко е наред. Аз живея тук. Това е моята къща.
Говорът му, без друго хрипкав, беше допълнително затруднен от тръпките, които го разтърсваха от глава до пети. Уплаши се, че ще го сметнат или за пиян, или за луд.
— Това е моята къща — повтори той.
— Просто стой така! — сряза го единият полицай. — Дръж ръцете си на тила и стой мирно!
Другият попита:
— Имаш ли документи?
Треперейки така силно, че дори зъбите му затракаха, Марти отвърна:
— Да, разбира се. В портфейла ми са.
Без да поемат никакви излишни рискове, ченгетата първо му сложиха белезниците, а после измъкнаха портфейла от задния му джоб. Белезниците бяха още топли от добре отоплената полицейска кола.
Марти се чувстваше точно като герой от свой собствен роман. Усещането не беше никак приятно.
Сирената на втората кола замлъкна. Затръшнаха се врати и той чу пращенето и металическия резонанс на полицейските радиопредаватели.
— Имаш ли тук някакъв документ за самоличност със снимка? — попита го ченгето, което бе извадило портфейла му.
Марти извъртя лявото си око, опитвайки се да види мъжа, застанал до него, малко над нивото на коленете му.
— Да, разбира се. В една от пластмасовите прегради на шофьорската ми книжа.
В романите му, когато невинни герои бъдеха заподозрени в престъпления, които не бяха извършили, те често биваха нервни и уплашени. Но Марти не бе писал никога за унижението, което човек изпитва в такива случаи. Легнал върху студената настилка, разперил крака, с ръце на тила пред очите на полицаите, той се чувстваше така съкрушен и засрамен, както никога през живота си, макар че не бе направил нищо лошо. Самата ситуация — да бъдеш напълно подчинен, докато представителите на властта те оглеждат подозрително — събуждаше в човека някакво скрито чувство за вина, вродено усещане за участие в някакво чудовищно престъпление, което не би могло точно да се определи, чувство за срам, защото ще бъде разкрит, дори човек да знае, че в нищо не могат да го обвинят.
— От кога е снимката в шофьорската ти книжка? — попита ченгето с портфейла му в ръце.
— Ъъъ, не зная… от две години… три.
— Не прилича много на тебе.
— Знаете какви са моменталните снимки — отвърна Марти и се слиса, когато усети в гласа си повече молба отколкото гняв.
— Оставете го! Всичко е наред! Той е съпругът ми, Марти Стилуотър! — извика Пейджи, явно забързана и идваща от къщата на Вик и Кейти Делорио.
Марти не я виждаше, но гласът й го зарадва и придаде на този кошмарен миг усещане за сигурност и реалност.
Казваше си, че всичко ще се оправи. Полицаите щяха да разберат грешката си, щяха да го пуснат, да претърсят храсталаците около къщата и в съседните дворове, бързо да намерят двойника и да намерят някакво обяснение на зловещите събития от последния час.
— Това е съпругът ми — повтори Пейджи, вече много по-близо и Марти усети как ченгетата я гледат, докато ги приближаваше.