Той бе благословен с привлекателна съпруга, след която си струваше да се обърнеш дори, когато беше мокра от дъжда и с разбъркана коса. Тя бе не само привлекателна, а и умна, очарователна, забавна, любвеобилна, неповторима. Дъщерите му бяха разкошни деца. Той самият беше вече успял писател и обичаше работата си от сърце. Нищо не можеше да попречи на щастието му. Нищо!
И все пак, дори когато ченгетата свалиха белезниците от ръцете му, помагайки му да се изправи на крака, дори когато Пейджи го прегърна и той я притисна към себе си с благодарност, Марти някак особено остро и тревожно усещаше, че здрачът отстъпва пред мрака на нощта. Той погледна през рамото на Пейджи, претърсвайки с поглед безбройните тъмни кътчета отвъд улицата, питайки се от кое ли гнездо на мрака щеше да дойде следващото нападение. Дъждът му се струваше така студен, че приличаше по-скоро на суграшица, светлината от сигналните полицейски лампи прорязваше очите му, гърлото му гореше така, сякаш го бе плакнал със солна киселина, тялото го болеше на десетки места от ударите, а инстинктът му подсказваше, че най-лошото предстои.
Не.
Не, това не беше инстинкт, а просто реакция на прекалено активното му въображение — проклятието на всеки писател, винаги търсещ следващия мрачен поврат в сюжета.
В живота не беше както в книгите. Действителните истории нямаха второ и трето действие, ясни структури, повествователен ритъм, възходящ момент и развръзка. В действителността просто се случваха смахнати неща без помощта на литературната логика, а след това животът продължаваше както обикновено.
Всички полицаи го гледаха как прегръща Пейджи.
Стори му се, че вижда в лицата им враждебност.
В далечината се чу воят на още една сирена.
Беше му толкова студено.
Глава трета
1.
Оклахома нощем изненадваше Дру Ослет. От двете страни на междущатската магистрала вече толкова километри се виждаше с много редки изключения само едно — черна, непрогледна тъмнина. Струваше му се, че се движи по мост над някаква безбрежна и бездънна бездна. Хиляди звезди се бяха пръснали по небето, намекващи за безкрая, върху който той предпочиташе да не разсъждава.
Дру беше градско чедо и душата му обичаше градската суетня. Широките булеварди с високи сгради от двете страни бяха най-големите пространства, с които бе свикнал. Дълги години бе живял в Ню Йорк, но нито веднъж не бе ходил в Сентрал Парк; тези поляни и долинки бяха в центъра на големия град, но той ги намираше толкова просторни и пасторални, че се изнервяше. Чувстваше се като риба във вода само, когато бе в някоя новозасадена горичка около някой небостъргач, където алеите гъмжаха от хора, а улиците гъмжаха от коли. В апартамента си, в центъра на Манхатън, Дру спеше без да пуска завесите на прозорците, за да могат трепкащите светлини на метрополитния град да огряват стаята му. Когато се събуждаше нощем, той се успокояваше от периодичния вой на полицейските сирени, клаксоните, пиянските крясъци, от тракането на шахтените капаци по шосето, разклащани от колите, и други още по-екзотични шумове, идещи от улицата дори през най-ненатоварените часове, макар и далеч по-смирени от славния трясък и пукот, който се чуваше сутрин, следобед и вечер. Непрестанната какофония и безкрайното разнообразие на големия град бяха копринените нишки в неговия пашкул, който го предпазваше и не го оставяше да попада в такива ситуации, в които цареше тишина, предразполагаща към размисъл и вглеждане в себе си.
Тъмнината и тишината не предлагаха никакво разнообразие, а от това следваше, че са врагове на доволството. Провинциалната Оклахома имаше прекалено много и от двете.
Леко сгърбен върху седалката на шофьорското място, Дру Ослет откъсна поглед от смразяващия пейзаж и се съсредоточи върху електронната карта, която държеше в скута си. Тя показваше разположението на автомобила им във всеки момент от пътя.
Устройството бе голямо колкото дипломатическо куфарче, макар и не правоъгълно, а квадратно по форма. То се захранваше от акумулатора на колата чрез запалката на арматурното табло. Горната плоска част приличаше на телевизионен приемник: най-вече екран с лъскава стоманена рамка и копчета. На фона на бледо зеления, светещ дисплей със смарагдово зелено бяха отбелязани междущатските магистрали, щатските аутобани — с жълто, провинциалните шосета — със синьо, непавираните и черните, коларски пътища бяха отбелязани с прекъсната, черна линия. Населените места — възмутително малко на брой в тази част на света! — бяха оцветени в розово.