Ослет копнееше за задъханата атмосфера на градските улици, където безкрайната суетня непрекъснато отвличаше мислите му. Суматохата бе изход — бягство от размишленията. Забързаното градско ежедневие на трясък и бумтеж му даваше възможност винаги да насочва вниманието си навън и така му спестяваше опасностите, присъщи на процесите на самопознанието.
Присъединявайки се към Клокър пред вратата на караваната, — Ослет реши да се вмъкне вътре по възможно най-безшумния начин. Обаче, ако Алфи беше вътре, както изрично бе показало устройството СУСП, то той сигурно знаеше вече за тяхното пристигане.
Освен това, дори в най-дълбоките пластове на познанието Алфи бе програмиран така, че да откликва на Дру Ослет с пълно подчинение. Беше почти немислимо да се опита да напакости на Дру.
Почти.
На времето също така бяха сигурни, че шансовете Алфи да се отклони нанякъде сам, са толкова незначителни, че на практика просто не съществуваха. В това обаче бяха сгрешили. Времето може би щеше да им покаже, че са сбъркали и в други неща.
Ето защо Ослет носеше пушката със спринцовките.
По същата причина той не се опита да разубеди Клокър да вземе колта си.
Подготвяйки се за най-неочакваното, Ослет почука на желязната врата. Почукването бе малко странен начин да възвести появяването си при тези обстоятелства, но въпреки това той почука, почака няколко секунди и почука отново… този път по-силно.
Никой не отговори.
Вратата беше отключена й той я отвори. През предното стъкло на автомобила се процеждаше достатъчно жълта светлина от паркинга. Тя осветяваше шофьорската кабина и Ослет успя да види, че нищо не ги застрашава в момента.
Дру застана върху стъпалото на вратата, надникна вътре и погледна в мрачния тунел на караваната, която се губеше в тъмнината, подобна на старинна катакомба.
— Бъди в покой, Алфи — каза тихо той.
Тази команда трябваше да извика незабавно ритуалния, напевен отговор: В покой съм, Отче.
— Бъди в покой, Алфи — повтори Ослет, но вече без голяма надежда.
Мълчание.
Макар Ослет да не беше баща на Алфи, нито пък свещеник, в резултат на което не би могъл да има никакви законни претенции за такова обръщение, сърцето му все пак би се стоплило, ако бе чул познатия, покорен шепот: В покой съм, Отче. Тези четири прости слова промълвени в отговор биха означавали, че по същество всичко е наред и че отклонението на Алфи от инструкциите беше не толкова поради бунт, отколкото поради объркване в целите и че обзелата го страст да убива за развлечение можеше да бъде простена и забравена.
Макар да знаеше вече, че е безполезно, Ослет опита трети път като сега говореше по-високо от преди:
— Бъди в покой, Алфи.
Когато от тъмнината не се чу никакъв отговор, той светна с фенерчето и се качи в караваната.
В главата му се въртеше само една мисъл — какво безсмислие и унижение щеше да бъде ако умреше прострелян в някаква си каравана до междущатската магистрала в пустошта на Оклахома и то на крехката възраст от тридесет и две години! Какъв умен, млад мъж и колко перспективен (така щяха да казват опечалените), с две дипломи — едната от Принстън, другата от Харвард — и с такова завидно родословно дърво!
Клокър влезе след него и Ослет трябваше да пристъпи напред, за да му направи място в шофьорската кабина. Той обходи с лъча на фенерчето си стените на караваната вляво и дясно. Плъзнаха безформени сенки, разлюлени като черни наметки — крила с цвят на абанос… изгубени души.
Само неколцина от семейството му, а още по-малко сред артистите, писателите и критиците в Манхатън, които му бяха приятели, щяха да разберат при изпълнението на каква задача бе загинал. Останалите щяха да окачествят обстоятелствата на неговата кончина като необясними, странни, навярно болезнени и щяха да клюкарстват с трескавия апетит на лешояди, разкъсващи мърша.
Светлината от фенерчето попадна върху пластмасовото покритие на кухненски шкафове… Горната част на печка… Умивалник от неръждаема стомана.