— Каква каша, дявол да го вземе?! Това не биваше да се случва!
— Кой го е грижа?! — рече презрително Клокър, посочвайки убитите съпрузи. — Тия и без това са само едни скапани клингъновци!
Обаче Ослет нямаше предвид жертвите, а факта, че Алфи не беше вече само ренегат. Той бе ренегат, който не можеше да бъде проследен, и така се превръщаше в заплаха за организацията и за всички, работещи в нея. Ослет, както и Клокър, също не изпитваше съчувствие към убитите, не го мъчеха угризения за онова, което ги бе сполетяло. Мислеше си, че светът всъщност е много по-добре без още двама непродуктивни паразити, смучещи обществените блага и затрудняващи движението по пътищата с тяхната клатушкаща се къща на колела. Той не си падаше много по човешката маса. Според него основният проблем на средностатистическите мъж и жена бе именно този: средният човек беше толкова среден! Като него имаше много. Те взимаха от света малко, но даваха още по-малко, бяха напълно неспособни и неинтелигентни, за да управляват своя собствен живот, а още по-малко пък обществото, правителството, икономиката и околната среда.
Въпреки това Ослет бе разтревожен от начина, по който Клокър изрази презрението си към убитите. Думата „клингъновци“ го притесни, защото така се казваха представителите на чуждата цивилизация, воювали с човешката раса в рамките на толкова много телевизионни и филмови епизоди от поредицата „Стар Трек“, още преди събитията в измисленото далечно бъдеще да бяха започнали да отразяват подобряването на отношенията между Съединените щати и Съветския съюз в реалния свят. Ослет намираше „Стар Трек“ за муден и влудяващо отегчителен. Той изобщо не можеше да разбере защо толкова много хора го следят с такава страст. Обаче Клокър беше ревностен почитател на сериите „Стар Трек“, без да се свени наричаше себе си „трекър“, можеше да разкаже всеки филм (и епизод) и знаеше личните истории на всички герои така, сякаш те бяха негови най-добри приятели. „Стар Трек“ беше сякаш единственото нещо, за което Клокър искаше и можеше да води разговор. И както беше мълчалив в повечето случаи, така изведнъж ставаше точно толкова приказлив, когато се подхващаше любимата му тема.
Ослет полагаше специални грижи тази тема никога да не бъде подхващана.
Сега в мислите му думата „клингъновци“ дрънчеше като камбана при пожар.
С перспективата да бъде изложена на риск една цяла организация, защото следите на Алфи се губеха, и пред лицето на факта, че нещо изключително мощно и зло бе пуснато на свобода, връщането в Оклахома Сити през безкрайната, безлюдна и тъмна пустош щеше да бъде мрачно и потискащо. Последното нещо, което Ослет можеше да понесе, беше Клокър да го атакува с някой разгорещен и изтощителен монолог за капитан Кърк, мистър Спок, Скоти, останалите от екипажа и приключенията им в най-отдалечената точка на един свят, който макар и на филм, бе зареден с много повече смисъл и изпъстрен с много повече моменти на школско просветление, отколкото действителният свят, който бе богат на трудни ситуации, грозни истини и безсмислена жестокост.
— Хайде да се махаме оттук — каза Ослет, промъкна се покрай Клокър и тръгна към предната част на голямата каравана. Той не вярваше в бога, но все пак горещо се молеше Карл Клокър да изпадне в едно от своите безмълвни самовглъбявания.
6.
Сайръс Лоубок се извини, че за малко ще отсъства, тъй като се налагало да отиде в друга стая при свой колега, който искал да разговаря с него.
Марти почувства облекчение, когато детективът излезе от стаята. Пейджи се отдалечи от прозореца и се запъти към Марти, като отново седна на стола до него.
Макар че в чашата му вече нямаше пепси, бучките лед се бяха стопили отчасти и той изпи студената вода.
— Единственото нещо, което искам сега, е, да сложа край на всичко това. Не трябва да стоим тук! Не и когато онзи човек е някъде на свобода!
— Мислиш ли, че трябва да се тревожим и за децата?
… имам нужда… от моята Шарлът, моята Емили…
— Да — отвърна Марти. — Безпокоя се за тях и то страшно много.
— Но ти си го прострелял два пъти в гърдите!
— Мислех същото — че лежи в преддверието със счупен гръбнак, но той е станал и е избягал… Или, накуцвайки, се е измъкнал… Или просто се е изпарил. По дяволите! Не зная какво става тук, Пейджи, но историята е по-невероятна и от най-смелите ми романи! А още не е приключила. Съвсем не!